— Ами какъв смисъл има? Той гледа на мен като на… малко момиченце. Може би като на по-малка сестра.
— При тези обстоятелства такова отношение не е много учудващо. Но ти все още мислиш за него — затова си извикала във въображението си гласът, а след това и образът му.
— Какво искаш да кажеш с „извикала във въображението си“? Гласът и лицето бяха истински.
— Сигурна ли си?
— Разбира се.
— Каза ли на майка си за това?
— Защо?
— О, чичо Сийвър. Познаваш мама. Не бих могла да понеса цялото й притеснение. Знам. Ще ми кажеш, че е от любов, но това не го прави по-лесно за мен.
— Но на мен искаш да разкажеш, а аз също много те обичам, Марлейна.
— Знам, чичо Сийвър, но ти не си от притеснителните. Ти гледаш на нещата от логичната страна.
— Да приема ли това за комплимент?
— Така беше предвидено.
— В такъв случай нека погледнем логично на нещата, които си открила.
— Добре, чичо Сийвър.
— Така. Като начало на планетата има нещо живо.
— Да.
— И това нещо не е самата планета.
— Не, определено не е — отрече той.
— Но явно това е нещо живо.
— Аз останах с впечатлението, че е нещо живо. Проблемът, чичо Сийвър е там, че това, което стана, не е като телепатия. Не е просто да разговаряш като четеш мисли. То включваше и впечатления, които те обземат изведнъж, сякаш гледаш цяла картина вместо светлите и тъмни петна, от които е изградена.
— И впечатлението ти е, че това е едно живо същество.
— Да.
— И то разумно.
— Високо интелигентно.
— Но не технически. На тази планета не открихме никаква техника. Това невидимо живо същество, което се стеле над планетата мисли, разсъждава, но не прави нищо. Така ли?
Марлейна се поколеба.
— Не съм съвсем сигурна, но може и да си прав.
— След това сме дошли ние. Според теб, то кога е усетило присъствието ни?
Марлейна поклати глава.
— Не знам.
— Скъпа моя, то е знаело за теб още когато си била на Ротор. Трябва да е усетило разума, нахлуващ в системата на Немезида още докато сме били далеч. Ти с такова впечатление ли остана?
— Не, чичо Сийвър. Аз мисля, че той не е знаел за нас преди да дойдем на Еритро. Това е привлякло вниманието му, след което се е огледал и е открил Ротор.
— Може би си права. След това то започнало да експериментира с този нов разум, дошъл на Еритро. Това е първият чужд разум, който то е срещало. От колко време съществува то, Марлейна? Имаш ли някаква представа?
— Не, чичо Сийвър, но останах с
— Може. Независимо от колко време съществува, то за първи път среща носители на разум, съвсем различен от неговия. Това как ти звучи?
— Правилно.
— И така то започнало да експериментира с тези носители на нов разум и тъй като знаело съвсем малко за тях, ги увредило. Това е била Епидемията на Еритро.
— Да — внезапно се оживи Марлейна. — Той не каза нищо за Епидемията, но остави у мен силно впечатление. И първоначалните му експерименти са били причината за нея.
— И след като установило, че причинява вреда, престанало.
— Да, и затова сега няма Епидемия на Еритро.
— От това изглежда, че този разум е дружелюбен и има чувство за морал, което ние можем да одобрим и че не желае да нарани други носители на разум.
— Да! — каза зарадвано Марлейна. — Сигурна съм, че е така.
— Но какво представлява то? Дух ли е? Нещо нематериално? Нещо отвъд нашите представи?
— Не знам, чичо Сийвър — въздъхна Марлейна.
— Нека повторя това, което ти е казало — каза Дженар. — Прекъсни ме, ако сбъркам. То е казало, че моделът на неговия разум е пространен, че е прост във всяка точка и сложен само като цяло, че не е „крехък“. Така ли е?
— Да.
— Единственото живо нещо, което успяхме да открием на Еритро, са прокариотите — бактериообразните клетки. Ако търся нещо, което не е дух, а е нематериално, остават само тези прокариоти. Възможно ли е тези микроскопични клетки, които изглеждат самостоятелни, да са всъщност част от един организъм, опасващ планетата? В такъв случай моделът на неговия разум ще е пространен. Ще бъде прост във всяка точка и сложен само като цяло. И няма да е крехък, защото дори да бъдат унищожени големи части от него, целостта на този организъм едва ли ще бъде нарушена.
Марлейна зяпна Дженар.
— Искащ да кажеш, че съм разговаряла с микроби?
— Не мога да бъда сигурен, Марлейна. Това е само хипотеза, но съвпада идеално, а не мога да помисля нищо друго, което да обяснява нещата така добре. Освен това, ако погледнем стотиците милиони клетки, от които е изграден твоят мозък, всяка една от тях, взета отделно, не е кой знае какво. Ти си организъм, в който всички мозъчни клетки са скупчени на едно място. Ако разговаряш с друг организъм със самостоятелни мозъчни клетки и свързани помежду си с миниатюрни радиовълни например, толкова ли е голяма разликата?
— Не знам, — отговори леко разтревожена Марлейна.
— Но нека си зададем още един много важен въпрос. Какво иска от теб тази форма на живот — каквато и да е тя?
Марлейна изглеждаше учудена.
— Той може да разговаря с мен, чичо Сийвър. Може да ми предава идеи.
— Значи ти предполагаш, че то просто си търси събеседник? Смяташ ли, че когато ние, хората, сме дошли, то е осъзнало, че е самотно?
— Не знам.
— Нямаш впечатление по този въпрос?
— Не.
— То би могло да ни унищожи сега. — Дженар говореше на себе си. — Лесно би могло да ни унищожи, ако му омръзнеш или му станеш скучна.
—
Дженар каза.
— Но то нарани мен, когато се опитах да ти попреча да се свържеш с разума на планетата. Нарани д-р Д’Обисон, майка ти и един човек от охраната.
— Да, но ви нарани само колкото да ви попречи да ми се месите. Нищо повече.
— То прави всичко това, за да те изкара навън само за да си говори с теб, за да има компания. Това не ми изглежда достатъчна причина.
Марлейна каза:
— Може би ние не можем да разберем причината. Може би той мисли по толкова различен начин, че не може да ни обясни, а ако го направи, тя може би не би имала смисъл за нас.
