Немезида

имената им или нещо за тях, но когато срещнеше някой от Купола, щеше да познае лицето му.

Не беше виждала това непознато лице в Купола.

Очите му се бяха вторачили в нея. Устата беше леко отворена сякаш човекът дишаше тежко. А след това този някой прехвърли възвишението и се затича към нея.

Тя се обърна към него — протекцията, която усещаше около себе си, беше силна. Не изпитваше страх.

Той спря на десет крачки, вторачен в нея, приведен напред сякаш бе достигнал непреодолима бариера, което му пречеше да продължи.

Накрая, той каза със сподавен глас:

— Роузан!

89.

Марлейна го наблюдаваше внимателно. Микродвиженията му бяха нетърпеливи и излъчваха чувство за собственост: притежание, близост, моя, моя, моя.

Тя направи крачка назад. Как беше възможно това? Защо той…

Някакъв избледнял спомен за холоизображение, което беше видяла веднъж като малка…

Накрая тя не можеше повече да отрича. Колкото и невъзможно да звучеше, колкото и невероятно…

Тя се сгуши в защитната завивка и каза:

— Татко?

Той се втурна към нея, сякаш искаше да я сграбчи в прегръдките си и тя отново отстъпи назад. Той спря, олюля се и сложи ръка на челото си, сякаш за да пропъди замайването.

— Марлейн, — каза той — Исках да кажа Марлейн.

Марлейна забеляза, че го произнесе неправилно. Две срички. Но това беше нормално. Откъде можеше той да знае?

Появи се още един човек и застана до него. Той беше с черна права коса, широко лице, тесни очи и жълтеникав тен. Марлейна никога не беше виждала човек с подобни черти. Тя зяпна и трябваше да направи усилие да си затвори устата.

Вторият човек каза на първия с мек и недоверчив глас:

— Това ли е дъщеря ти, Фишър?

Марлейна се ококори. Фишър! Значи това беше баща й.

Баща й не отмести поглед от нея.

— Да.

Другият продължи с още по-мек глас:

— При първото раздаване на картите, Фишър? Идваш тук и първият човек, когото срещаш, е дъщеря ти?

Фишър сякаш направи опит да откъсне очи от дъщеря си, но не успя.

— Мисля, че да, Шао-Ли Уу, Марлейн, твоята фамилия е Фишър, нали? Майка ти е Юджиния Инсиня? Така ли е? Аз се казвам Крайл Фишър и съм твоят баща.

Той протегна ръка към нея.

Марлейна добре разбираше, че копнежът, изписан по лицето на баща й е съвсем искрен, но тя отново отстъпи назад и каза хладно:

— Как така си тук?

— Дойдох от Земята, за да те намеря. Да те намеря. След толкова години.

— Защо си искал да ме намериш? Ти си ме оставил когато съм била бебе.

— Тогава това се налагаше, но винаги съм възнамерявал да се върна за теб.

Тогава се намеси друг глас — суров и безчувствен — и каза:

— Значи си се върнал за Марлейна? За нищо друго?

Юджиния Инсиня стоеше бледа с почти безцветни устни и треперещи ръце. Зад нея стоеше Сийвър Дженар, който изглеждаше учуден, но остана по-назад. Нито един от двамата не носеше предпазен костюм.

Инсиня каза с бърз, почти истеричен глас:

— Помислих, че ще бъдат хора от някоя Колония, хора от Слънчевата Система. Помислих, че може да е някаква извънземна форма на живот. Прехвърлих всички възможности, които ми дойдоха на ум и между всички мисли, които се струпаха в главата ми, когато ми казаха, че някакъв непознат кораб за миг не ми хрумна, че Крайл Фишър може да се връща. И то за Марлейна.

— Дойдох с други и с важна мисия. Това е Шао-Ли Уу. Мой спътник. И… И…

— И се срещнахме. Минавало ли ти е през ум, че може да ме срещнеш? Или мислиш единствено за Марлейна? Каква е важната ти мисия? Да намериш Марлейна?

— Не. Това не е мисията. Просто моето желание.

— А аз?

Фишър сведе поглед.

— Дойдох за Марлейна.

— Дойде за нея? За да я вземеш?

— Мислех… — започна Фишър, но думите му заседнаха.

Шао-Ли Уу го наблюдаваше учудено. Дженар се намръщи, ядосано замислен.

Инсиня се обърна към дъщеря си:

— Марлейна, би ли отишла където и да било с този човек?

— Никъде с никого няма да ходя, мамо — каза тихо Марлейна.

— Ето ти отговора, Крайл — каза Инсиня — Не можеш да ме изоставиш с едногодишно дете и да се върнеш след петнадесет години, за да кажеш „между другото, сега аз ще я поема“. И да не помислиш за мен. Тя е твоя дъщеря биологично, но само толкова. Тя е моя по правото на петнадесет години любов и грижи.

— Няма смисъл да се карате за мен, мамо — каза Марлейна.

Шао-Ли Уу пристъпи напред.

— Извинете. Аз бях представен, но на мен никой не ми беше представен. Вие сте, госпожо?

— Юджиния Инсиня Фишър — тя посочи Фишър — негова жена — някога.

— А това е дъщеря ви, госпожо?

— Да. Това е Марлейна Фишър.

Шао-Ли Уу кимна леко.

— А този господин?

— Аз съм Сийвър Дженар — каза Дженар — Комендант на Купола, който виждате на хоризонта, зад мен.

— Добре, Коменданте, бих искал да разговарям с вас. Съжалявам, че както изглежда, тук има семейна разправия, но това няма нищо общо с нашата мисия.

— И каква точно е вашата мисия? — изръмжа още един нов глас. Към тях се приближаваше човек с побеляла коса, с уста, обърната надолу, в краищата й с нещо, което много приличаше на оръжие в ръка.

— Здравей, Сийвър — каза той, когато мина покрай Дженар.

Дженар изглеждаше изненадан.

— Солтейд. Защо си тук?

— Представям Губернатора на Ротор, Дженъс Пит. Повтарям въпроса си към Вас, сър. Каква е мисията ви? И как се казвате?

— Името си поне — каза Шао-Ли Уу — мога лесно да ви кажа. Казвам се Д-р Шао-Ли Уу. А вие, сър?

— Солтейд Левърет.

— Привет. Идваме в мир — каза Шао-Ли Уу, като поглеждаше към оръжието.

— Надявам се — каза строго Левърет. — С мен има шест кораба, които държат вашият кораб на мушка.