Сред жълтите петна светлина настъпи суматоха, когато почувствуваха присъствието на връхлитащия върху тях хищник. Дузина копчета бяха унищожени от аленото петно, което след това остана единствената светлина в полето на люка. Копчетата бяха се разпръснали на всички страни.
— Според книгата — каза Лъки, — петното е оформено като голяма палачинка с подвид надолу ръб. То представлява почти само една кожа с малко мозък в средата. Дебело е само един инч. Можеш да откъсваш от него парченца без да го разтревожиш. Виждаш ли колко е несиметрично петното, което наблюдаваме? Рибата стрела вероятно е отхапала от него.
Аленото петно започна да се движи и излезе от подозрението им. Там, където беше, не бе останало почти нищо с изключение на едно-две слаби замиращи проблясквания в жълто. Малко по малко копчетата започнаха отново да се връщат.
— Аленото петно само се е спуснало надолу към дъното — каза Лъки. — То се задържа върху тинята с краищата си и поглъща всичко под себе си. Съществува и още един вид, наречен оранжево петно, който е много по-агресивен. Оранжевото петно може да изстрелва струя вода с достатъчна сила да промуши човек, въпреки че е с диаметър само един фут, а дебелината му не е много по-голяма от тази хартия. Големите екземпляри са много по-лоши.
— Колко големи стават? — попита Бигман.
— Нямам ни най-малка представа. В книгата се казва, че има данни за огромни чудовища, като например за риба-стрела с дължина една миля и петна, които биха могли да покрият град Афродита.
— С дължина една миля? Обзалагам се, че това е невъзможно.
— Не е така невъзможно, както изглежда на пръв поглед — отвърна Лъки, повдигайки вежди. — Тези същества тук са само плитководни екземпляри. Венерианският океан е дълбок на места до десет мили. В него има място за много неща.
Бигман го погледна недоверчиво.
— Слушай, ти се опитваш да ми продаваш бала космически прах — каза той. — Мисля, че в края на краищата ще трябва да прегледам книгата.
Той рязко се обърна и се отдалечи.
„Хилда“ се придвижи и зае ново положение, а микровълните пуснаха своите пипала и продължиха да търсят. После отново се придвижи. И отново. Лъки бавно проучваше подводното плато, върху което се издигаше Афродита.
Той чакаше мрачно при уредите. Някъде там, долу, трябваше да бъде неговият приятел Лу Евънс. Подводният кораб на Евънс не можеше да пътува нито по въздуха, нито през Космоса, нито в която и да е океанска дълбочина по-голяма от две мили, така че той трябваше да се придържа в относително плитките води на платото на Афродита.
Първият отговор бе доловен от погледа му, когато се казваше за втори път „трябва“. Микровълновата обратна връзка замрази на място указателя на посоката, а върнатият импулс освети цялото приемателно поле.
Бигман постави мигновено ръка върху рамото на Лъки.
— Това е той! Това е той!
— Може би — отвърна Лъки. — А може да е и някоя друга подводница или просто метални отпадъци.
— Засечи положението му, Лъки! Марсиански пясъци, засечи положението му!
— Точно това правя, момче, а ние се движим.
Бигман можеше да усети ускорението и да чуе шума от витлото.
Лъки се наведе ниско над радиопредавателя и неговия дешифратор и извика настойчиво:
— Лу! Лу Евънс! Лъки Стар те вика! Опознавателни сигнали! Лу! Лу Евънс!
Думите му проникваха отново и отново в ефира. Отразеният микровълнов импулс ставаше все по-ясен с намаляване на разстоянието между двете подводници.
Никакъв отговор.
— Морският съд, към който отправяме повикването, не се движи — каза Бигман, — Може би са останки на разбит кораб. Ако това бе подводницата на члена на Съвета, тя щеше или да отговори, или да се опита да избяга от нас. Не е ли така?
— Ш-ш-т! — направи му знак да мълчи Лъки, а когато заговори в предавателя, думите му прозвучаха тихо н настоятелно. — Лу! Няма смисъл да правиш опит да се криеш. Зная истината. Зная защо си изпратил на Земята рапорт от името на Морис, молейки за своето собствено отзоваване. Зная също кой мислиш, че е врага. Лу Евънс! Опознавателни…
Слушалката пукаше, освободена от смущенията.
Звуците минаваха през дешифратора и се превръщаха в разбираеми думи.
— Стой настрана, щом знаеш това! Стой настрана! — гласяха те.
Лъки облекчено се усмихна. Бигман радостно извика.
— Ти влезе във връзка с него! — възкликна дребният марсианец.
— Ние идваме да те вземем — каза Лъки в предавателя. — Дръж се! С общи усилия ще разрешим тази задача!
— Ти не… разбираш… аз се опитвам да… — прозвучаха бавно ответните думи и после той почти извика: — За доброто на Земята, Лъки, стой настрана! Не се приближавай!
Не чуха повече нито звук. „Хилда“ неуморно си пробиваше път към мястото, където се намираше подводницата на Евънс. Лъки се облегна намръщен назад.
— Щом като така се страхува, защо не бяга? — промърмори той.
Бигман не го чу.
— Страхотно, Лъки! — извика ликуващо той. — Начинът, по който го излъга да говори, беше страхотен!
— Не го излъгах, Бигман — каза мрачно Лъки. — Зная ключа на цялата тази бъркотия. Ще го узнаеш и ти, ако спреш и помислиш малко.
— Какво искаш да кажеш? — попита поразен Бигман.
— Спомняш ли си, когато доктор Морис, ти и аз влязохме в малката стоя, за да чакаме да бъде доведен Лу Евънс при нас? Спомняш ли си първото нещо, което се случи?
— Не.
— Ти започна да се смееш. Каза, че изглеждам странно и деформиран без мустаци. Аз си помислих точно същото за теб и го казах. Спомняш ли си?
— Да. Разбира се, че си спомням.
— Дойде ли ти на ум да се запиташ защо стана така? Ние часове наред гледахме хора с мустаци. Защо се случи така, че тази мисъл ни хрумна и на двамата точно по това време?
— Не зная.
— Да предположим, че тази мисъл е хрумнала на някой друг, който притежава телепатична сила. Да предположим, че усещането за изненада е преминало от неговото съзнание към нашите.
— Искаш да кажеш, че упражняващият умствен контрол или един от тях е бил в стаята с нас?
— Не е ли това едно обяснение?
— Не е възможно. Доктор Морис беше единственият друг човек… Лъки! Ти нямаш пред вид доктор Морис!
— Морис ни беше наблюдавал с часове. Защо трябваше изведнъж да бъде изненадан, че нямаме мустаци?
— Тогава сигурно някой се е крил?
— Никой не се е крил — отвърна Лъки. — В стаята имаше само още едно живо същество и то се виждаше много добре.
— Не, о не! — извика Бигман и избухна в смях. — Ти нямаш пред вид В-жабата, нали?
— Защо не? — каза спокойно Лъки. — Ние сигурно бяхме първите мъже без мустаци, които никога е виждала. Тя беше изненадана.
— Но това е невъзможно.
— Така ли? Те са навсякъде в града. Хората ги колекционират, хранят и обичат. Сега възниква въпросът дали наистина обичат В-жабите? Или В-жабите им внушават обич посредством умствен контрол, за да ги
