Океаните на Венера

хранят и се грижат за тях?

— Космос, Лъки! — възкликна Бигман. — Няма нищо изненадващо в това, че хората ги харесват. Те са симпатични. Хората не трябва да бъдат хипнотизирани, за да мислят така.

— Спонтанно ли ти харесаха, Бигман? Нищо ли не те принуди?

— Сигурен съм, че нищо не ме е принудило. Аз просто ги харесах.

— Ти просто ги хареса ли? Две минути след като видя първата си В-жаба, ти я нахрани. Помниш ли това?

— Не съм направил нищо нередно, нали?

— А с какво я нахрани?

— Каквото харесваше. Грах потопен в гр… — гласът на дребния мъж заглъхна.

— Точно. Мазнината миришеше на грес. Не можеше да има никаква грешка. Как ти хрумна да потопиш граховото зърно в нея? Хранил ли си някога с грес домашни любимци? Познаваш ли някое животно, което да се храни с грес?

— Марсиански пясъци! — възкликна слабо Бигман.

— Не беше ли очевидно, че В-жабата искаше да похапне и тъй като ти беше наблизо, тя с хитрост те накара да й поднесеш една хапка? В този момент ти не беше господар на себе си.

— Никога нямаше да се досетя — промърмори Бигман. — А толкова е ясно, когато го обясняваш ти. Чувствувам се ужасно.

— Защо?

— Отвратително нещо е в главата ти да се разхождат мислите на едно животно. Изглежда нездравословно.

Малкото дяволито лице на Бигман изразяваше отвращение.

— За нещастие това е по-лошо от нездравословно — каза Лъки и се обърна отново към уредите.

Интервалът между подаването и връщането на импулса показваше, че разстоянието между двата морски съда е по-малко от половин миля, когато внезапно радарният екран показа безпогрешно сянката на подводницата на Евънс.

— Евънс, вече виждаме твоята подводница — прозвуча през предавателя гласът на Лъки. — Можеш ли да се движиш?

Отговорът дойде ясно с глас, разкъсван от вълнение.

— Земята да ми е на помощ, Лъки. Направих всичко, каквото можах, за да те предупредя. Ти си в клопка точно така, както и аз.

И сякаш да потвърди думите на члена на Съвета, силен удар разтърси „Хилда“, обръщайки я на една страна и изваждайки от строя главните й двигатели!

9. НАВЪН В ДЪЛБОЧИНАТА

В паметта на Бигман събитията от следващите часове бяха сякаш гледани от обратната страна на телескопа — един далечен кошмар от объркани събития.

Той беше блъснат от внезапния удар. Лежеше проснат и дишаше тежко, но това бе за секунди, които му се сториха часове.

— Главните генератори са извън строя! — извика Лъки, който беше при командното табло.

Бигман с усилие се изправи на крака върху силно наклонения под.

— Какво стана?

— Очевидно бяхме ударени. Но не зная колко лошо.

— Лампите светят — отбеляза Бигман.

— Зная. Включиха се аварийните генератори.

— Какво ще кажеш за главното задвижване?

— Не съм сигурен дали е в ред и точно това се опитвам да проверя.

Машините дрезгаво кашляха някъде отдолу и отзад. Равномерното бръмчене бе изчезнало и на негово място се чуваше ужасно тракане, което опъваше до крайност нервите на Бигман.

„Хилда“ се разтресе като ранено животно и се изправи. Машините отново замряха. Радиоприемникът звучеше тъжно. Бигман дойде достатъчно на себе си, за да посегне към него.

— Стар! — каза радиото. — Лъки Стар! Тук е Евънс. Опознавателни сигнали!

Лъки достигна радиото пръв.

— Тук е Лъки. Какво ни удари?

— Няма значение — отвърна умореният глас. — То повече няма да те безпокои. Ще се задоволи да те остави да седиш тук и да умреш. Защо не се оттегли? Помолих те.

— Излязла ли е от строя твоята подводница, Евънс?

— Неподвижна е от дванадесет часа. Няма светлина. Няма енергия. Останала е съвсем малко, колкото за радиото, а и тя свършва. Въздухопречиствателните съоръжения са разбити, а подаването на въздух е слабо. Довиждане, Лъки.

— Можеш ли да излезеш?

— Шлюзовият механизъм не работи. Аз имам водолазен костюм, но ако се опитам да изляза навън, ще бъда смазан.

Бигман знаеше какво иска да каже Лу Евънс и потрепери. Шлюзовете на подводните съдове бяха конструирани да пропускат водата много бавно в междинната шлюзова камера. Да се прореже отвор в корпуса при дъното на океана в опит да се излезе от подводницата би означавало нахлуване на вода с налягане стотици тонове. Човешко същество, дори и в метален водолазен костюм, щеше да бъде смазано като празна тенекиена кутия под товарен автомобил.

— Ние още можем да се движим. Идвам да те взема. Ще съединим шлюзовете.

— Благодаря, но защо? Ако се помръднеш, ще бъдеш ударен отново. Но дори и да не бъдеш. Каква е разликата дали ще умра по-бързо тук или малко по-бавно в твоята подводница?

— Ще умрем, ако трябва — отвърна ядосано Лъки, — но нито секунда по-рано, отколкото е необходимо. Всеки ще умре един ден. Няма спасение от смъртта, но напускането на този свят не трябва да става принудително.

— Слез в машинното отделение — обърна се Лъки към Бигман — и прегледай повредите. Искам да знам дали могат да бъдат отстранени.

В машинното отделение, опипвайки „горещия“ микрореактор посредством дистанционни манипулатори, които за щастие бяха все още в ред, Бигман чувстваше как подводницата се влачеше съвсем бавно и с големи усилия по дъното на океана и чуваше дрезгавото стържене на двигателите. Внезапно той чу едно отдалечено „бум!“, последвано от тракане по корпуса на „Хилда“, сякаш голям снаряд бе ударил дъното на океана на стотина ярда от нея.

Бигман почувствува, че подводницата спря, а шумът от двигателите спадна до дрезгаво буботене. Във въображението си можеше да види как шлюзовият издатък се приближава до другия корпус, прилепвайки плътно до него. Той усети да се изпомпва водата от тръбата между подводниците и видя светлината в машинното отделение да отслабва, когато извличаната от аварийните генератори енергия нарастна до опасни стойности. Лу Евънс можеше да премине от своята подводница в „Хилда“ през въздушното пространство без защитно облекло.

Бигман се качи в командната кабина и намери Лу Евънс при Лъки. Лицето му бе изпито и брадясало. Той успя слабо да се усмихне на Бигман.

— Продължавай, Лу — подкани го Лъки.

— Отначало това бе най-безумното подозрение, Лъки — каза Евънс. — Следях отблизо всеки от хората, на които се беше случил някой от тези инциденти. Единственото общо нещо, което успях да открия бе, че всеки от тях беше любител на В-жабите. Повече или по-малко, техен любител е всеки жител на Венера, но домовете на тези приятели бяха пълни с В-жаби. Съвсем нямах намерение да върша глупости и да развивам по-нататък моята теория без някои факти. Ако само имах… Както и да е. Реших да се опитам да заловя В- жабите в показване на знание за нещо, което съществува в моето собствено съзнание и в някои други съзнания, доколкото беше възможно.

— И ти реши, че загадката е в данните за маята? — попита Лъки.