— Това беше очевидно. Аз трябваше да притежавам нещо, което не се знаеше от всички, иначе не можех да съм сигурен, че те вземат информацията от мен. Данните за маята бяха идеално средство. И като не успях да ги получа по законен път, аз откраднах част от тях. Заех една от В-жабите при Главния щаб, поставих я до моята маса и прегледах документите. Дори прочетох малко от тях на глас. Когато се случи инцидент в един от заводите за мая два дни по-късно, включващ точно материята, която бях чел, вече бях сигурен, че В-жабите стоят зад тази бъркотия. Само…
— Само? — подкани го Лъки.
— Само че не постъпих много умно — каза Евънс. — Допуснах ги в моето съзнание. Поканих ги да влязат там и после не можах да ги изкарам. Пазачите дойдоха да търсят документите. Знаеше се, че съм бил в този завод, така че бе изпратен да ме разпитва един много вежлив агент. Аз върнах всичко с готовност и се опитах да обясня постъпката си, но не можах.
— Не можа ли? Какво искаш да кажеш?
— Не можах. Физически не бях в състояние да я обясня. Не можех да изрека подходящите думи, Не бях в състояние да кажа нито дума за В-жабите. Дори в мен започна да нараства един импулс да се самоубия, но успях да го преодолея. Те не успяха да ме накарат да направя нещо, което е така далеч от моята природа. Тогава си помислих, че само ако успея да напусна Венера и отида достатъчно далеч от В-жабите, аз ще мога да се освободя от тяхната хватка. И така, аз направих едно нещо, което помислих, че веднага ще предизвика отзоваването ми. Изпратих обвинение за корупция срещу себе си и добавих името на Морис под него.
— Да — каза мрачно Лъки, — за това се досетих.
— Как? — учуди се Евънс.
— Морис ни разказа твоята история от негова гледна точка скоро след като пристигнахме в Афродита. Завърши с думите, че подготвя доклад до Главния щаб на Земята. Той не каза, че е изпратил такъв, а само че го подготвя. Но един рапорт е бил изпратен, знаех това. Кой друг освен Морис знаеше кода на Съвета и обстоятелствата по случая? Единствено самият ти.
Евънс кимна и каза с горчивина:
— И вместо да ме отзоват на Земята, те изпратиха теб. Така ли е?
— Аз настоях, Лу. Не можех да повярвам на никакво обвинение за корупция срещу теб.
Евънс зарови глава в ръцете си.
— Това е най-лошото нещо, което можеше да направиш, Лъки — каза той. — Когато съобщи по ефира, че пристигаш, аз те помолих да не идваш и да стоиш настрана, нали така? Не можех да ти кажа причината. Физически не бях в състояние да го сторя. Но В-жабите трябва да са установили от моите мисли какъв ужасен характер си ти. Те можеха да прочетат моето мнение за твоите способности и затова се опитаха да те убият.
— И почти успяха — промърмори Лъки.
— Но този път ще успеят докрай.
— Искрено съжалявам за това, Лъки, но не мога да ти помогна. Когато те парализираха мъжа при шлюза на купола, аз не бях в състояние да се удържа да не последвам импулса за бягство и да изляза в океана, а ти, разбира се, ме последва. Аз бях примамката, а ти жертвата. Отново се опитах да те предпазя, но не можах да обясня… — Той пое дълбоко въздух на пресекулки. — Все пак сега мога да говоря за това. Те махнаха блокировката от моето съзнание. Мислят, предполагам, че не си струва да изразходват умствена енергия за нас, защото сме хванати в клопка. За тях е все едно, че сме умрели и повече не ги интересуваме.
— Марсиански пясъци, какво става? — попита Бигман, който слушаше досега с нарастващо смущение. — Защо да сме все едно умрели?
Евънс, с лице все още скрито в ръцете му, не отговори.
— Намираме се под едно оранжево петно от дълбините на венерианския океан.
— Голямо е колкото да покрие цялата подводница ли?
— Диаметърът му е две мили — отвърна Лъки. — Две мили от единия до другия край. Това, което шляпна „Хилда“ и едва не я размаза и което за малко не ни удари втори път, когато се приближавахме към подводницата на Евънс, беше само струя вода, но с мощността на дълбочинен взрив!
— И как сме могли да се мушнем под него без да го видим?
— Евънс предполага, че то е под умствен контрол на В-жабите — каза Лъки — и мисля, че е прав. То може да отслаби своята флуоресценция чрез свиване на фотоклетките в кожата си. Петното е повдигнало единия край на тялото си и ни е пуснало под себе си. Сега ние седим под него.
— И ако се помръднем или се опитаме да си пробием път навън, то ще ни удари отново, а едно петно никога не прави пропуски.
— Но петното направи пропуск! То не ни улучи, когато придвижвахме „Хилда“ към твоята подводница, а скоростта ни беше точно една четвърт от максималната — отбеляза Лъки след като помисли. После се обърна към Бигман, притваряйки очи. — Бигман, могат ли главните генератори да бъдат закърпени?
Бигман беше почти забравил за машините.
— О — сепна се той, — микрореакторът не е излязъл от строя, така че, ако успея да намеря всички необходими инструменти, дребните повреди ще могат да бъдат отстранени.
— Колко време ще отнеме ремонтът?
— Вероятно часове.
— Тогава на работа. Аз излизам в океана.
Евънс се сепна и вдигна поглед.
— Какво си намислил? — попита той.
— Отивам да изследвам това петно.
Лъки беше вече при отделението с водолазни костюми и проверяваше дали се захранва добре тънката облицовка от силово поле и дали са пълни бутилките с кислород.
Измамно спокойно беше да е човек навън в абсолютния мрак. Опасността изглеждаше много далеч. Все пак Лъки знаеше, че под него беше дъното на океана, а във всяка друга посока нагоре и наоколо бе една обърната с дъното нагоре купа еластична плът.
Помпата на неговия водолазен костюм изхвърляше водна струя надолу, а той се издигаше нагоре с извадено и готово за стрелба оръжие. Лъки не можеше да не се възхищава от подводния бластер, който държеше. Колкото и изобретателен да беше човекът на своята родна планета Земя, необходимостта от адаптиране към околната среда на една чужда планета изглежда увеличаваше стократно неговата изобретателност.
Някога новият континент Америка бе достигнал бляскави върхове в развитието си, които прадедите от родината Европа никога не успяха да дублират, а сега Венера показваше своите възможности на Земята. Например на Венера имаше градове под купол. Никога на Земята силовите полета не можеха да бъдат така сполучливо вплетени в стоманата. Самият водолазен костюм, който носеше, не би могъл нито за секунда да издържи натиска на тоновете вода без силовите микрополета, вплетени в неговите вътрешни връзки (стига само тези тонове да го натоварваха достатъчно постепенно). Този водолазен костюм беше чудо на техниката и в много други отношения. Неговите струйни устройства за подводно пътуване, ефикасно подаване на кислород, както и компактно командно табло бяха възхитителни.
А оръжието, което държеше!
Мислите му незабавно се прехвърлиха към чудовището отгоре.
То беше също венерианско изобретение. Едно изобретение на планетната еволюция. Можеше ли да има такива същества на Земята? Със сигурност не на сушата. При земното притегляне живата тъкан не би могла да издържи тегло по-голямо от четиридесет тона. Гигантските бронтозаври през Мезозойската ера на Земята са имали крака като стволове на дърветата, но все пак е трябвало да останат в блатата, така че водата да може да помогне за тяхното оцеляване.
Причината беше животворността на водата. В океаните можеха да съществуват животни с всякакъв размер. Някои видове китове бяха по-големи от който и да е динозавър, живял някога на Земята. Чудовищното петно над тях трябва да тежеше двеста милиона тона, изчисляваше Лъки. Два милиона големи кита взети заедно щяха едва да достигнат това тегло. Той се чудеше на каква ли възраст беше то. Колко
