да се спусне по дългия и стръмен подводен склон към дълбочините, където се беше излюпило. То трябваше директно да бъде убито.
И бързо! Ако „Хилда“ не можеше да издържи още един пряк удар, това важеше също и за водолазния костюм на Лъки. Индикаторите бяха вече свършили. Командното табло можеше да ги последва. Или можеха да се повредят мъничките генератори на силово поле към бутилките с течен кислород.
Лъки пътуваше нагоре и все нагоре към единственото безопасно място. Макар никога да не беше виждал духалото на чудовището, близо до ума беше, че то представлява разтеглива и гъвкава тръба, която може да се насочва в разни посоки. Но чудовището едва ли можеше да я насочи към собствената си долна повърхност. От една страна, така можеше да се самонарани, а от друга страна, напора на водата, която изхвърляше, не би позволил духалото да се прегъне под толкова голям ъгъл.
В такъв случай Лъки трябваше да се придвижи нагоре, в близост до долната повърхност на животното, където неговото водно оръжие нямаше да може да го достигне. Трябваше да направи това преди то да е успяло да напълни своя воден резервоар за следващ удар.
Лъки насочи светлината нагоре. Направи го неохотно, чувствайки инстинктивно, че светлината може да го направи лесна мишена. Съзнанието му подсказа, че неговият инстинкт греши. Сетивото, което беше отговорно за бързата реакция на неговата атака, не беше зрението.
Петдесет фута или по-малко нагоре светлината свършваше в грапава сивкава повърхност, изпъстрена с дълбоки гънки. Лъки почти не се опита да намали скоростта си. Кожата на чудовището беше еластична, а неговият водолазен костюм твърд. Още докато разсъждаваше върху това, той се сблъска с него, притисна се нагоре и почувствува чуждоземната плът да поддава.
В продължение на известно време Лъки поемаше дълбоко въздух с облекчение. За пръв път откакто напусна подводницата той се чувствуваше в относителна безопасност. Отпускането обаче не беше за дълго. Във всеки момент съществото можеше да обърне своята атака към подводницата (или това можеше да направи малкият господар на съзнания, който го контролираше). Това не трябваше да му бъде позволено.
Лъки насочи своя пръст-фенерче към заобикалящата го среда с една смесица на учудване и отвращение.
Тук-там в долната повърхност на чудовището имаше отвори с диаметър около шест фута, в които се всмукваше вода, доколкото Лъки можеше да прецени по потока от мехури и твърди частици. На по-големи промеждутъци имаше цепнатини, които се отваряха отвреме-навреме до широчина около десет фута и изхвърляха разпенени струи вода.
Очевидно по този начин се хранеше чудовището. То изливаше вътрешностомашни сокове в частта от океана уловена под тялото му и после засмукваше кубически ярдове вода, за да извлече съдържащата се в нея храна, а по-късно я изхвърляше заедно с остатъците и своите собствени отходни отпадъци.
Явно то не можеше да остане твърде дълго върху което и да е място в океана, защото натрупването на отпадъчни продукти от собственото му тяло би направило околната среда нездрава за него. По своите собствени разчети петното не би трябвало да се бави много тук, освен ако не го принудеха В-жабите…
Лъки се придвижваше на тласъци без да предприема никакво действие и ненадейно насочи лъча светлина към едно по-близко до него място. В момент на парализиращ ужас той установи предназначението на тези дълбоки гънки, които беше забелязал в долната повърхност на чудовището. Една такава гънка се беше образувала съвсем близо до него, опитвайки се да го засмуче към вътрешността си. Двете страни на гънката се триеха една в друга и като цяло тя очевидно представляваше смилащ механизъм, с помощта на който чудовището разчупваше и надробяваше частиците храна, които бяха твърде големи, за да бъдат директно погълнати от неговите всмукващи пори.
Лъки не остана да чака. Той не можеше да рискува издържливостта на своя посмачкан водолазен костюм като го подложи на фантастичната сила на мускулите на чудовището. Стените му можеше да издържат, но не и неговите прецизно действуващи механизми.
Лъки се обърна така, че витлата на водолазния му костюм да се насочат право срещу плътта на чудовището и ги задействува с максимална мощност. Той се освободи с рязък мляскащ звук. После обърна посоката си и тръгна обратно.
Лъки не докосна отново кожата, а започна да се движи на разстояние успоредно на нея, следвайки посоката срещу притеглянето, като се изкачваше нагоре и същевременно се отдалечаваше от външния ръб на съществото, устремявайки се към неговия център.
Изведнъж той достигна една точка, от която долната повърхност на съществото се обърна отново надолу като стена от плът, простираща се дотам, докъдето светлината от фенерчето можеше да стигне и в двете посоки. Тази стена потрепваше и очевидно бе съставена от по-тънка тъкан.
Това беше духалото.
Лъки беше сигурен, че то представлява гигантска кухина с диаметър стотици ярда, бълваща вода с яростна бързина. Без съмнение мястото тук, в самата основа на духалото, бе възможно най-безопасното, но въпреки това, той предпазливо следваше своя път.
Лъки обаче знаеше какво търси и изостави духалото. Той се отдалечи в посоката, в която плътта на чудовището се изкачваше още по-високо, докато не достигна върха на обърнатата с дъното нагоре купа. Търсеното от него нещо беше тук!
Отначало Лъки усещаше само едно дълго провлечено буботене, което бе много ниско, за да може да се чуе. Всъщност вниманието привличаше по-скоро вибрацията, отколкото шума. После той проследи издуването в плътта на чудовището, която пулсираше. Това беше една огромна маса, която висеше тридесет фута надолу и вероятно обикаляше духалото отвсякъде.
Тук трябваше да е центърът на организма, неговото сърце или това, което изпълняваше ролята му. Сърцето сигурно биеше с мощни удари и Лъки почувствува замайване, когато се опита да си го представи. Всеки удар на сърцето траеше вероятно пет минути, през което време през кръвоносните съдове, достатъчно големи, за да поберат „Хилда“, трябва да бяха изтласквани хиляди кубически ярда кръв (или каквото съществото използуваше вместо кръв). Тези сърдечни удари да бъдат достатъчно силни, за да изтласкват кръвта на разстояние една миля и обратно.
Що за механизъм беше това, мислеше Лъки. Само ако човек можеше да залови живо едно такова същество и да изследва физиологията му!
Някъде в тази изпъкнала част трябва да се намираше мозъкът на чудовището. Мозъкът? Може би това, което минаваше за негов мозък, представляваше едно малко вълмо нервни клетки, без които чудовището би могло да живее съвсем добре.
Може би! Обаче то не можеше да живее без своето сърце. Сърцето бе извършило един удар. Централната подутина се беше свила и почти изчезнала. Сега сърцето си почиваше за следващия пет — или шестминутен удар, а подутината се разширяваше и разпростираше, когато кръвта нахлуваше в него.
Лъки вдигна оръжието и осветявайки гигантското сърце със своя лъч, той се остави да потъне надолу. Може би най-добре беше да не е твърде близо до него. От друга страна, не можеше да си позволи да не го улучи.
За момент през него премина вълна на съжаление. От научна гледна точка беше почти престъпление да убие това най-силно животно в природата.
Негова ли беше тази мисъл или му беше внушена от В-жабите на океанската повърхност?
Лъки не посмя да чака повече и стисна дръжката на оръжието. Проводникът бе изстрелян и направи контакт, а очите на Лъки бяха заслепени от блясъка на светлината, прогорила отвор в близката стена на сърцето на чудовището.
В продължение на няколко минути водата вреше от предсмъртните гърчове на планината от плът. Цялата маса на чудовището се свиваше в гигантски конвулсии. Подхвърляният насам-натам Лъки беше безпомощен.
Той се опита да повика „Хилда“, но отговорът се състоеше от накъсани звуци и беше съвсем очевидно, че подводницата също се мята насам-натам.
Но настъпващата смърт проникваше накрая и в последната унция дори на едно животно с тегло сто милиона тона. След това водата се успокои.
А уморен до смърт Лъки започна бавно-бавно да се спуска надолу. Той повика отново „Хилда“.
— Чудовището е мъртво — каза Лъки. — Изпратете насочващия импулс, за да мога да сляза долу при
