12. КЪМ ГРАДА?
— Какво лошо се е случило, Лу?
— Дай заден ход към дъното и насочи носа на подводницата към града — направи нетърпелив жест с бластера Евънс. — Не ти, Лъки. Остави Бигман да отиде при командното табло, а после ти застани в една линия с него. Така ще мога да ви наблюдавам и едновременно с това командното табло.
Бигман вдигна леко ръце и обърна погледа си към Лъки. Той държеше ръцете си отпуснати.
— Предлагам да кажеш какво те гризе — каза безстрастно Лъки.
— Нищо не ме гризе — отвърна Евънс. — Абсолютно нищо. Тебе те гризе нещо. Ти излезе извън подводницата и уби чудовището, а после се върна и започна да говориш за отиване към повърхността. Защо?
— Ще ти обясня моите основания.
— Не мога да им повярвам. Аз зная, че В-жабите ще завладеят съзнанията ни, ако отидем на повърхността. Имам опит с тях и затова зная, че са завладяли твоето съзнание.
— Какво? — избухна Бигман. — Що за глупости говориш?
— Зная какво правя — отвърна Евънс, гледайки уморено Лъки. — Ако погледнеш хладнокръвно на тази работа, Бигман, ще видиш, че Лъки е под влиянието на В-жабите. Не забравяй, че той е също и мой приятел. Познавам го по-отдавна от теб, Бигман. Това, което трябва да направя ме безпокои, но няма друг изход.
Бигман се взря в двамата мъже и после попита с нисък глас:
— Лъки, наистина ли си под влиянието на В-жабите?
— Не — отрече Лъки.
— Какво очакваше да каже? — попита разпалено Евънс. — Разбира се, че е под тяхно влияние. За да убие чудовището, той трябваше да се придвижи до най-горната му точка. Така е отишъл твърде близо до повърхността, където са го очаквали В-жабите. Бил е достатъчно близо до тях, за да попадне под контрола им. Те са му позволили да убие чудовището. И защо не? С удоволствие биха сменили контрола си върху съществото с контрол върху Лъки. И така той се върна тук, бърборейки за нуждата да се отиде до повърхността, където всички ще бъдем сред тях, всички ще попаднем в клопката. Така единствените хора, които знаят истината, ще бъдат безпомощни.
— Лъки? — каза Бигман с разтреперан глас, чийто тон молеше за убеждаване.
— Ти се заблуждаваш, Лу — каза спокойно Лъки Стар. — Това, което правиш сега е резултат от собственото ти пленничество. Ти си бил под контрол и преди. В-жабите познават твоето съзнание. Те могат да влезнат в него, когато си поискат. Може би изобщо никога не са го напускали напълно. Ти правиш само това, което другите те карат да вършиш.
Евънс стисна още по-здраво бластера.
— Съжалявам, Лъки, но номерът ти няма да мине — каза той. — Нека върнем подводницата отново в града.
— Ако не си под контрол, Лу — рече Лъки, — ако съзнанието ти не е обременено от чуждо присъствие, ти ще ме застреляш, ако се опитам насила да закарам подводницата на повърхността, нали?
Евънс не отговори.
— Ти ще трябва да го направиш — продължи Лъки. — Ще бъде твое задължение към Съвета и Човечеството. От друга страна, ако си под умствен контрол, тогава може би си принуден да ме заплашваш и да се опитваш да ме накараш да променя курса на подводницата, но се съмнявам, че ще можеш да бъдеш накаран да ме убиеш. Да убиеш един приятел и член на Съвета ще бъде в твърде голямо противоречие с твоя основен начин на мислене. И така, дай ми бластера.
Лъки тръгна към Евънс с протегната ръка.
Бигман наблюдаваше сцената ужасен.
Евънс отстъпи назад.
— Предупреждавам те, Лъки, че ще стрелям — каза дрезгаво той.
— Аз пък казвам, че няма да стреляш. Ти ще ми дадеш бластера.
Евънс се опря на стената.
— Ще стрелям! Ще стрелям! — извиси се до писък гласа му.
— Лъки, спри! — извика Бигман.
Но Лъки беше вече спрял и отстъпваше бавно, много бавно назад.
Изведнъж животът изчезна от очите на Евънс и той стоеше сега с каменно лице и пръст на спусъка.
— Обратно в града! — заповяда с леден глас Евънс.
— Дай курс на подводницата към града, Бигман — каза Лъки.
Бигман пристъпи бързо към пулта за управление.
— Сега Евънс наистина е под контрол, не е ли така? — мърмореше той.
— Страхувах се, че това може да се случи — отбеляза Лъки. — Те промениха контрола върху него до интензивен, за да бъдат сигурни, че ще стреля. Без съмнение щеше да го направи. Сега е в състояние на амнезия. После няма да си спомня тази част.
— Може ли да ни чува? — попита Бигман, сещайки се за пилотите на коустера, с който бяха кацнали на Венера и тяхното очевидно пълно игнориране на заобикалящия ги външен свят.
— Мисля, че не — отвърна Лъки, — но той следи уредите и ако се отклоним от курса към града, ще стреля. Не прави грешка в това отношение.
— Тогава какво ще правим?
— Обратно към града! Бързо! — бяха думите, които се промъкнаха отново между бледите устни на Евънс.
Неподвижен и с очи фиксирани в дулото на бластера на своя приятел. Лъки говореше тихо и бързо на Бигман, който потвърждаваше чутото с най-леко кимване.
„Хилда“ се връщаше обратно към града по пътя, по който беше дошла.
Членът на Съвета Евънс се беше облегнал на стената с бледо сурово лице и местеше безмилостния си поглед от Лъки към Бигман и към пулта за управление. Тялото му бе замръзнало в безусловно подчинение на тези, които контролираха неговото съзнание и той дори не изпитваше нужда да премести бластера от едната ръка в другата,
Лъки напрягаше слуха си, за да чува ниския звук от насочващия лъч на Афродита, който непрекъснато звучеше от търсача на посоката на „Хилда“. Радиолъчът се излъчваше във всички посоки на определена честота на вълната от най-високата точка на купола на Афродита. Курсът обратно към града ставаше така очевиден, сякаш Афродита се виждаше на разстояние сто фута.
По тона на ниския вой на лъча Лъки можеше да познае, че те не приближаваха пряко към града. Наистина, разликата беше малка и не бе лесно, доловима за ухото. За контролирания слух на Евънс тя можеше да мине незабелязано. Лъки горещо се надяваше на това.
Лъки се опитваше да следи безжизнения поглед на Евънс, когато очите му се задържаха върху командното табло. Беше сигурен, че те следяха индикатора за дълбочина. Това беше един прост уред с голяма скала, който отчиташе водното налягане. От разстоянието, на което стоеше Евънс, беше достатъчно лесно да се разбере, че „Хилда“ не се насочва към повърхността.
Лъки определено чувствуваше, че Евънс щеше да стреля без да се поколебае нито за момент, ако стрелката на дълбочинния индикатор се изместеше в погрешна посока.
Той се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за положението, за да позволи възможно най- малко характерни за него мисли да бъдат уловени от чакащите В-жаби. Той обаче не преставаше да се чуди защо Евънс не беше ги застрелял веднага. Те бяха обречени на смърт под гигантското петно, а сега само ги водеха обратно към Афродита.
Щеше ли Евънс да ги застреля веднага щом В-жабите успееха да преодолеят някоя последна задръжка в подчиненото съзнание на пленника?
Тонът на радиолъча се измести още по-нататък извън определения участък. Лъки хвърли отново бърз поглед към Евънс. Въобразяваше ли си или наистина една искра на нещо (не точно емоция, но нещо) проблесна в очите на Евънс?
Частица от секундата по-късно разбра, че това очевидно беше повече от въображение, защото имаше една определена напрегнатост в бицепсите на Евънс и ръката му леко се повдигна.
