Той възнамеряваше да стреля!
И точно когато тази мисъл премина бързо през съзнанието на Лъки и мускулите му неволно и безполезно се напрегнаха в очакване на изстрела, подводницата катастрофира. Евънс, уловен неподготвен, залитна назад, а бластерът се изплъзна от разперените му пръсти.
Лъки моментално реагира. Същият удар, от който Евънс залитна назад, хвърли Лъки напред. Той използува удара, за да падне върху Евънс, улавяйки китката му със стоманените си пръсти.
Обаче Евънс, който беше всичко друго, но не и дребосък, се съпротивляваше яростно на силния си противник. Той вдигна колената над себе си, стисна бедрата на Лъки и го повдигна. Все още непредвидимото клатушкане на подводницата се добави точно в този момент към атаката на Евънс и двамата се претърколиха, с което членът на Съвета с пленено от В-жабите съзнание премина отгоре.
Юмрукът на Евънс се устреми към главата на Лъки, но последният отби удара с рамо. Той вдигна своите колена и стегна Евънс като с клещи точно под хълбоците.
Лицето на Евънс се изкриви от болка. Той се изви, но Лъки се изви заедно с него и отново премина отгоре. Лъки седна върху него без да го изпуска от хватката и започна да го стиска още по-силно.
— Не зная дали можеш да ме чуваш или разбираш, Лу… — каза той.
Евънс не му обърна внимание. С едно последно усилие той отхвърли Лъки от себе си, освобождавайки се от хватката му.
Щом падна на пода. Лъки се претърколи и живо скочи на крака. Той сграбчи ръката на Евънс, когато последният се надигна, и я прехвърли през рамото си. Едно повдигане и Евънс бе тръшнат на пода, където остана да лежи неподвижно.
— Бигман! — извика, дишайки учестено, Лъки и с бързо движение прекара ръка през косата си.
— Тук съм — обади се дребният мъж като се усмихна и леко залюля бластера на Евънс. — През цялото време стоях наблизо. За всеки случай.
— Добре. Сега махни този бластер и прегледай Лу. Провери дали няма нещо счупено. После го вържи.
Сега Лъки беше на пулта за управление и с безкрайна предпазливост отдръпна „Хилда“ от останките на трупа на гигантското петно, което бе убил само преди часове.
Рискованият ход на Лъки беше му донесъл успех. Той се беше надявал, че В-жабите, прекалено заети с умствения контрол, нямат реална представа за физическите размери на петното и че със своята липса на опит в подводното плаване няма да осъзнаят значението на лекото отклонение от курса, което Бигман беше извършил. Цялата същност на рискования ход на Лъки се състоеше в бързо изречената фраза, с която се беше обърнал към Бигман, когато последният обръщаше подводницата обратно към града под заплахата на бластера на Евънс.
— Блъсни се в петното — бе казал той.
Курсът на „Хилда“ отново беше променен. Носът й се повдигна нагоре.
Евънс, вързан към своето легло, гледаше Лъки с уморен и засрамен поглед.
— Съжалявам — промълви той.
— Ние те разбираме, Лу. Не се тревожи за това — каза безгрижно Лъки. — За известно време обаче ще те държим вързан. Разбираш ни правилно, нали?
— Разбира се. Космос, завържете ме още по-здраво. Заслужавам си го. Повярвай ми, Лъки, по-голямата част от случката дори не си я спомням.
— Слушай, за теб ще е по-добре да поспиш малко, приятелю — каза Лъки и бутна леко с юмрук Евънс по рамото. — Ако е необходимо, ще те събудим, когато стигнем повърхността.
— Събери всички бластери на подводницата — каза той спокойно на Бигман няколко минути по-късно, — както и всеки друг вид оръжие. Прегледай складовете, нощните шкафчета, навсякъде.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Хвърли ги в боклука — отсече Лъки.
— Какво?
— Ти ме чу. Може да попаднеш под умствен контрол. Или пък аз. Ако стане така, не желая да се повтори случката от преди малко. В края на краищата, оръжията за физическо унищожение са безполезни срещу В-жабите.
Един по един двата бластера плюс електрическите камшици от всеки водолазен костюм минаха през устройството за изхвърляне на отпадъци. Отворът му беше наравно със стената точно до аптечката за първа помощ и бутнатите през еднопосочната клапа оръжия отидоха право в океана.
— Това ме кара да се чувствувам като гол — мърмореше Бигман и се взираше през люка, сякаш да види изчезващите оръжия. Една слабо фосфоресцираща линия пресече бързо полезрението му, очертавайки пътя на риба — стрела. Това беше всичко.
Стрелката, показваща налягането на водата, бавно падаше. В началото те бяха на дълбочина две хиляди и осемстотин фута, а сега вече бяха на по-малко от две хиляди.
Бигман продължи да се взира напрегнато през люка.
— Какво търсиш? — попита Лъки, поглеждайки го за момент.
— Мислех, че ще започне да става по-светло, когато се заизкачваме нагоре към повърхността — отвърна Бигман.
— Съмнявам се — каза Лъки. — Водораслите покриват повърхността плътно като килим. Навън ще бъде тъмно, докато не минем през тях.
— Мислиш ли, че горе можем да срещнем някой риболовен кораб, Лъки?
— Надявам се, че не.
— Кажи, Лъки, откъде има във въздуха на Венера толкова много въглероден двуокис? Имам предвид, при всички тези растения? Предполагам, че те го превръщат в кислород, не е ли така? — попита Бигман като се мъчеше да изглежда безгрижен и видимо опитвайки се да промени потока на собствените си мисли.
— На Земята е така. Обаче, доколкото си спомням от моя курс по ксеноботаника, венерианският растителен живот има изцяло свой собствен трик. Земните растения освобождават своя кислород във въздуха, докато венерианските растения го натрупват в смеси с високо кислородно съдържание в собствената си тъкан. — Той говореше разсеяно, сякаш също използуваше говора като предпазно средство срещу по-задълбочено мислене. — Поради тази причина никое венерианско животно не диша. Те вземат целия им необходим кислород от храната си.
— Какво знаеш за това? — попита учудено Бигман.
— Фактически, храната им съдържа твърде много кислород за тях, в противен случай не биха харесвали така много тази с ниско кислородно съдържание като греста, с която нахрани В-жабата. Поне това е моята теория.
Сега те бяха вече само на осемстотин фута от повърхността.
— Между другото, ти добре управлява подводницата — каза Лъки. — Имам пред вид начина, по който се бухна в петното, Бигман.
— Това е нищо — отвърна Бигман, но се изчерви от удоволствие при одобрителните думи на Лъки.
Той погледна скалата на манометъра. Подводницата беше на петстотин фута от повърхността.
Настана тишина. Изведнъж отгоре се появи един стържещ звук, едно внезапно прекъсване на тяхното плавно изкачване, едно запъхтяване на машините и бързо просветляване на гледката отвъд люка. Виждаше се облачното небе и надигащата се водна повърхност, която се процеждаше между стьрковете водорасли. Бомбардираха я дъждовни капки.
— Вали — отбеляза Лъки. — А сега, страхувам се, че не ни остава нищо друго освен да седим и чакаме В-жабите да дойдат за нас.
— Е, ето ги и тях — каза разсеяно Бигман. В полезрението му в непосредствена близост отвън люка, с взиращи се в подводницата воднисти очи, със сгънати плътно дълги крака и вкопчена с ловките си пръсти в стеблото на едно водорасло се беше появила една В-жаба!
13. СРЕЩА НА СЪЗНАНИЯ
„Хилда“ пътуваше в повдигащите се води на венерианския океан. Силният непрестанен дъжд барабанеше върху корпуса на подводницата, а ритъмът му наподобяваше този на земния дъжд. За Бигман с
