привичната за него марсианска среда дъждът и океанът бяха чужди, но на Лъки напомняха за неговия дом на Земята.
— Погледни В-жабата, Лъки! Погледни я! — извика Бигман.
— Виждам я — каза спокойно Лъки.
Бигман избърса стъклото с ръкав и залепи нос в него, за да вижда по-добре.
Изведнъж му хрумна, че ще е по-добре, ако не се приближава твърде много до нея и отскочи назад, после нарочно постави двете кутрета в ъглите на устата си и ги раздалечи едно от друго. След това изплези език, кръстоса погледа си и замърда пръсти.
В-жабата се взираше тържествено в него. Откакто я гледаше, не беше мръднала нито един мускул. Само се полюшваше заедно с вятъра. Изглежда не я беше грижа или изобщо не чувствуваше дъждовните капки, които падаха около нея и върху нея.
Бигман направи една още по-ужасна гримаса и извика „А-а-ф“ към животинката.
— Какво правиш, Бигман? — прозвуча зад рамото му гласът на Лъки.
Бигман подскочи, махна ръцете от устата си и възвърна нормалното си изражение.
— Само показвам на В-жабата какво мисля за нея — отвърна той, усмихвайки се.
— А В-жабата само ти показа какво тя мисли за теб!
Сърцето на Бигман прескочи един удар. Той ясно чу неодобрението в гласа на Лъки. При такава криза, във време на такава опасност той, Бигман, правеше гримаси като глупак. Потъна в земята от срам.
— Не зная какво ми стана, Лъки — заоправдава се Бигман с треперещ глас.
— Те са причината — каза рязко Лъки. — Разбери, В-жабите проучват и търсят слабите ти места. Могат да го направят. Ще пропълзят в съзнанието ти и щом веднъж се окажат там, те може да останат, преодолявайки твоята способност да ги принудиш да напуснат.
— Да, Лъки — измърмори Бигман.
— Сега какво ли ще последва? — Лъки огледа подводницата. Евънс спеше, като се полюляваше отвреме-навреме и дишаше тежко. Лъки го наблюдава няколко секунди и после отвърна погледа си.
— Лъки? — обади се почти плахо Бигман.
— Какво има?
— Възнамеряваш ли да се свържеш с космическата станция?
Лъки гледа втренчено известно време дребничкия си спътник без да може да включи. После бръчките между очите му бавно се изгладиха и той прошепна:
— Велика Галактико, бях забравил! Бигман, аз бях забравил! Нито за миг не ми мина през ума.
Бигман посочи с пръст през рамото му към люка, в който В-жабата продължаваше глуповато да се взира.
— Искаш да кажеш, за нея ли? — попита той.
— Искам да кажа, за тях. Космос, може би навън са с хиляди!
Полузасрамен Бигман призна пред себе си естеството на своите собствени чувства. Той почти се радваше, че Лъки също бе попаднал в клопката на тези същества. Това премахна част от обвинението, което в противен случай можеше да бъде прикачено на него. Фактически, Лъки нямаше право…
Ужасен, Бигман спря да мисли. Той се настройваше в негодувание срещу Лъки. Това бяха те!
Той яростно изхвърли цялата тази мисъл от главата си и се съсредоточи на Лъки, чиито пръсти бяха вече върху предавателя и грижливо го настройваха за връзка с Космоса.
И точно в този момент Бигман се сепна при внезапната поява на един нов и странен звук.
Това беше един глас, равен и без интонация.
— Оставете вашата машина за далечно предаване на звук — каза гласът. — Ние не желаем това.
Бигман се обърна. Той зина от учудване и за момент остана така.
— Кой каза тези думи? — попита той. — И къде се намира?
— Спокойно, Бигман — каза Лъки. — В главата ти е.
— О, не и В-жабата! — възкликна отчаяно Бигман.
— Велика Галактико, какво друго би могло да бъде?
Бигман се обърна, за да се взре отново в люка, облаците, дъжда и полюшващата се В-жаба,
И преди в своя живот Лъки бе чувствувал веднъж разума на други същества да втълпява своите мисли в съзнанието му. Това се беше случило в деня на срещата му с нематериалните енергийни същества, обитаващи кухите недра на Марс. Там неговото съзнание беше отворено, но влизането на мислите бе безболезнено, дори приятно. Той беше познал своята собствена безпомощност, но също бе освободен и от чувството за страх.
Сега Лъки се сблъска с нещо различно. Чуждите мисли в главата му проправяха насилствено своя път и той ги чувстваше с болка, нежелание и възмущение.
Лъки дръпна ръката си от предавателя и не почувствува никакво желание да се върне към него. Отново го бе забравил.
— Правете въздушни вибрации с вашите уста — прозвуча за втори път гласът.
— Да говоря ли, искате да кажете? — попита Лъки. — Можете ли да чувате нашите мисли, когато не говорим?
— Само много слабо и неясно. Много е трудно, докато не изучим добре вашето съзнание. Когато говорите, вашите мисли са по-ясни и ние можем да ги чуваме.
— Ние ви чуваме без затруднение — каза Лъки.
— Да. Можем да изпращаме мислите си мощно и стабилно. Вие не можете.
— Чухте ли всичко казано от мен дотук?
— Да.
— Какво искате от мен?
— В мислите ви открихме една организация на създания като вас, намираща се далеч от тук, отвъд края, от другата страна на небето. Вие я наричате „Съвет“. Искаме да научим повече за нея.
Лъки почувствува вътрешно една малка искрица на задоволство. Поне на един въпрос бе отговорено. Докато той представляваше само себе си като индивид, за врага щеше да бъде достатъчно да го убие. Но в последните часове врагът бе открил, че той е разбрал голямата част от истината и това го беше обезпокоило.
Дали и другите членове на Съвета научаваха с лекота това, което ги интересуваше? Какво представляваше този Съвет?
Лъки разбираше любопитството на врага, новата му предпазливост и внезапното желание да научи повече от Лъки преди да го убие. Нищо чудно, дори когато бластерът беше насочен, а Лъки безпомощен, беше отложил убиването му за известно време.
Лъки зарови още по-дълбоко мисълта за тази тема. Може би те, В-жабите, както сами казаха, не бяха в състояние да чуват ясно неизказани мисли. Но можеше също и да лъжат.
— Какво имате против моите хора? — попита рязко той.
— Ние не можем да кажем нищо, което не е вярно — отвърна равният безстрастен глас.
При този отговор челюстта на Лъки се вдърви. Бяха ли уловили неговата последна мисъл относно съмнението му, че може да лъжат? Той трябваше да бъде внимателен, много внимателен.
— Ние нямаме добро мнение за вашите хора — продължи гласът. — Те слагат край на живота. Ядат месо. Лошо е да си разумно същество и да се храниш с месо. Който яде месо трябва да сложи край на нечии живот. Едно разумно същество, което се храни с месо нанася по-големи вреди от непритежаващото разум, защото може да измисли повече начини за слагане край на живота. Вие притежавате малки тръби, които могат да сложат край на много животни едновременно.
— Но ние не убиваме В-жаби.
— Щяхте да убивате, ако ви позволехме. Вие дори се убивате един друг, разделени на големи и малки групи.
Лъки избегна коментара на тази последна забележка. Вместо това попита:
— Тогава какво искате от моите хора?
— Вие станахте много на Венера — отвърна гласът. — Разпространявате се и заемате пространство.
— Но ние можем да строим градове само в плитчините — поясни Лъки. — Дълбочините винаги ще
