останат ваши, а те заемат девет десети от океана. Освен това, можем да ви помогнем. Ако вие имате познания за съзнанието, ние пък имаме познания за материята. Вие виждали ли сте нашите градове и машините от лъскав метал, които пътуват през въздух и вода до светове от другата страна на небето. Помислете как можем да ви помогнем с тази наша сила.
— Няма нищо, от което да се нуждаем. Ние живеем и мислим. Не се страхуваме и не мразим. От какво повече имаме нужда? Какво ще правим с вашите градове, метал и кораби? Как може това да направи живота по-добър за нас?
— Е, тогава, възнамерявате ли да ни убиете всичките?
— Ние не желаем да слагаме край на живот. За нас е достатъчно да наблюдаваме вашите съзнания, така че да сме сигурни, че няма да ни навредите.
Лъки си представи за момент една гледка (негова собствена? внушена?), представляваща раса от хора на Венера, живеещи и движещи се съгласно указанията на доминантните аборигени, постепенно откъсващи се от всички връзки със Земята и все повече превръщащи се в добродушни умствени роби.
— Хората не могат да позволят да бъдат контролирани мислите им — каза той с думи, чиято убедителност не почувства напълно.
— Това е единственият изход и вие трябва да ни помогнете.
— Няма да го сторим.
— Нямате избор. Вие ще трябва да ни разкажете за тези кацания отвъд небето, за организацията на вашите хора, какво те възнамеряват да предприемат срещу нас и как можем да се предпазим от него.
— Няма начин, по който да ме накарате.
— Няма ли? — попита гласът. — Помислете тогава. Ако вие не ни кажете изискваната от нас информация, ние ще поискаме от вас да върнете обратно в океана вашата машина от лъскав метал и там, на дъното, да я отворите за водата.
— И да умрем? — попита мрачно Лъки.
— Слагането на край на вашите животи ще бъде необходимо. При вашите познания няма да е безопасно да позволим да общувате с вашите хора. Вие може да говорите с тях и да ги подтикнете да вземат репресивни мерки. Това няма да бъде добро.
— Тогава аз нямам какво да загубя, ако не ви кажа.
— Ще загубите много. Ако откажете да отговаряте на нашите въпроси, ние ще трябва да проникнем във вашето съзнание със сила. Това не е ефикасно. Може да пропуснем много важни неща. За да отстраним опасността, ние ще трябва да отделяме парченце по парченце от вашето съзнание, а това ще бъде неприятно за вас. Много по-добре и за двете страни ще е, ако ни помогнете доброволно.
— Не — поклати глава Лъки.
— Въпреки че на вашите хора е дадено да слагат край на живота, те се страхуват от края на своя живот — продължи след кратка пауза отново гласът. — Ние ще ви спестим този страх, ако ни помогнете. Когато слезете в океана, за да сложите край на вашия живот, ние ще премахнем страха от съзнанието ви. Ако обаче откажете да ни помогнете, ще ви принудим все пак да сложите край на живота си, но няма да отстраним страха. Дори ще го засилим.
— Не — отвърна Лъки по-високо. Отново настъпи пауза, но този път по-дълга. После гласът каза:
— Ние не питаме за вашите знания от страх за собствената ни безопасност, а за да направим ненужно вземане на мерки от неприятно естество. Ако бъдем оставени без знание как да се защитим от вашите хора от другата страна на небето, тогава ще бъдем принудени да сложим край на заплахата посредством слагане край на живота на всички ваши хора, както угасва един огън. Той ще бъде духнат и животът няма да гори повече.
Лъки гръмогласно се изсмя.
— Накарайте ме! — извика той.
— Да ви накараме?
— Накарайте ме да говоря. Накарайте ме да спусна подводницата към дъното, накарайте ме да направя каквото и да е.
— Мислите, че не можем ли?
— Аз зная, че не можете.
— Тогава огледайте се около вас и вижте какво вече сме направили. Вашият приятел, който е вързан, е в наши ръце. Другият, който стоеше до вас, е също в наши ръце.
Лъки бързо се обърна. През времето на целия този разговор той нито веднъж не бе чул гласа на Бигман. Сякаш напълно бе забравил за неговото съществуване. И сега той видя дребния марсианец да лежи свит в краката му.
Лъки падна на колена. Огромна и ужасна тревога пресуши гърлото му.
— Убихте ли го?
— Не, той е жив. Дори не е лошо наранен. Но вие виждате, че вече сте сам. Нямате никой, който да ви помогне. Те не можаха да ни противостоят. Вие също няма да можете.
— Не. Вие нищо не можете да ме накарате да направя — отвърна прибледнял Лъки.
— Един последен шанс. Направете вашия избор. Ако изберете да ни помогнете, вашият живот ще си отиде тихо и спокойно. Ако откажете, той ще трябва да завърши в болки и мъки, за да бъде последван, може би, от край на живота на всички ваши хора в градовете под океана. Какво избирате? Хайде, очакваме вашия отговор!
Думите ечаха в съзнанието на Лъки, докато той се готвеше да се противопостави сам, без приятелите си, на ударите на един мощен разум, срещу който не знаеше друго оръжие освен непреклонната си воля.
14. БОРБА НА РАЗУМИ
Как можеше да се постави преграда пред умствена атака? Лъки имаше желанието да се съпротивлява, но нямаше никакъв физически начин, по който да отвърне на насилието. Той трябваше само да остане както си беше, съпротивлявайки се на всички тези импулси, които нахлуваха в съзнанието му и за които не можеше със сигурност да каже, че са негови собствени.
А как да различи кои бяха негови собствени? Какво самият той искаше да направи? Какво самият той искаше най-много от всичко да направи?
Нищо не влизаше в съзнанието му. То беше празно. Сигурно в него трябваше да има нещо. Той едва ли е дошъл тук, горе, без план.
Тук, горе?
Значи се беше изкачил. Първоначално е бил долу. Далеч. Беше в една подводница. Тя се бе изкачила от дъното на океана. Сега беше вече върху водната повърхност. Добре. Какво следваше?
Защо е на повърхността? Той слабо си спомняше, че долу беше по-безопасно.
Лъки с голямо усилие наведе глава, затвори очи и после отново ги отвори. Мислите му бяха много неясни. Той трябваше някъде… някъде… за нещо да намери дума.
Да намери дума.
И той направи пробив! Сякаш някъде на мили в себе си той бе подпрял с рамо една врата, която внезапно се отворил. В главата му просветна и той си спомни нещо, което беше забравил.
Радиото на подводницата и космическата станция, разбира се.
— Не можахте да ме победите — каза дрезгаво гой. — Чувате ли? Аз помня и продължавам да си спомням.
Нямаше никакъв отговор.
Той извика високо и несвързано. Съзнанието му беше като на човек, който се бори със свръхдоза приспивателно. Поддържай мускулите си в действие, мислеше той. Продължавай да се разхождаш. Продължавай да се разхождаш.
В неговия случай той трябваше да държи съзнанието си будно, а нервните клетки в мозъка да работят. Прави нещо. Прави нещо. Спреш ли, те ще преодолеят съпротивата ти.
Лъки продължи да вика, а звукът премина в думи.
— Ще го направя! Ще го направя! Какво ще направя?
