Това, което трябваше да направи, започна отново да му се изплъзва.
— Да се свържа по радиото със станцията… по радиото със станцията… — повтаряше трескаво на себе си той, но звуците започнаха да стават безсмислени.
Той се движеше. Тялото му се преместваше тромаво и несръчно, сякаш ставите му бяха дървени и заковани неподвижно, но се движеше. Обърна се към радиото. Видя го ясно за момент и после картината пред очите му се залюля и стана мъглява. Той напрегна съзнанието си, за да се справи с тази задача и радиото отново изплува ясно пред очите му. Виждаше предавателя, виждаше копчето за нагласяване на обхвата и честотните усилватели. Можеше да си спомни и да разбере как работи. Направи една мъчителна крачка, влачейки крак по пода и го завладя чувството, че нажежени до червено шипове се забиват в слепоочията му.
Той се олюля и падна на колене. После, страдайки силно, отново се изправи.
През замъглените си от болка очи все още можеше да различи радиото. Първо се премести единият му крак, а после и другият. Радиото изглеждаше отдалечено на сто ярда с размазани очертания и обвито от кървава мъгла. Ударите в главата на Лъки увеличаваха силата си с всяка стъпка,
Той се бореше да игнорира болката, да вижда само радиото, да мисли само за него. Принуждаваше краката си да се движат срещу едно еластично противодействие, което ги спъваше и изтласкваше назад.
Накрая Лъки вдигна ръка и когато пръстите му бяха на шест инча от копчето за обхвата, той разбра, че издържливостта му е към края си. Той не можа да се приближи повече, колкото и да се опитваше. Всичко беше свършило. Това беше краят.
„Хилда“ беше сцена на парализа. Евънс лежеше в безсъзнание на своето легло. Бигман беше се свил на пода. А макар Лъки упорито да се държеше на крака, единственият признак на живот у него бяха треперещите върхове на пръстите му.
Студеният глас прозвуча отново в съзнанието на Лъки със своята неумолима монотонност:
— Вие сте безпомощен, но не сте изгубили съзнание като вашите спътници. Вие ще страдате от тази болка, докато не решите да потопите подводницата. Кажете това, което желаем да узнаем и после приключете със своя живот. Ние можем търпеливо да чакаме. Няма начин да ни победите. С никакъв подкуп! С никаква заплаха!
През своите безкрайни мъки Лъки почувствува една борба в бездейното си и пропито с болка създание, едно размърдване на нещо ново.
С никакъв подкуп? С никаква заплаха?
С никакъв подкуп?
Въпреки мъглявото полусъзнание искрата в неговия ум запали огън.
Той изостави радиото, отпрати мислите си за него и веднага пелената на болката се повдигна малко. Лъки се отдалечи с една несигурна стъпка от радиото и тя се повдигна още малко. Той изобщо забрави за радиото.
Лъки се опитваше да не мисли. Опитваше се да действува механично и без предварителен план. Те се бяха съсредоточили върху попречването да достигне радиото. В-жабите не трябваше да разберат другата опасност, с която щяха да се сблъскат. Жестокият враг не трябваше да разбере неговите намерения, за да не се опита да му попречи. Трябваше да действува бързо. Те не трябваше да го спрат.
Не трябваше!
Той беше достигнал аптечката и бе отворил вратичката й. Не виждаше ясно и загуби драгоценни секунди в опипване.
— Какво е вашето решение? — попита гласът и свирепостта на болката започна да стяга отново младия член на Съвета.
Лъки намери каквото търсеше — една тумбеста стъкленица от синкав силикон. Пръстите му бръкнаха през нещо приличащо на обикновен памук, за да достигнат малкото езиче, с което се изключваше парамагнитното микрополе, държащо херметически затворено капачето на стъкленицата.
Той едва почувствува лекото му изместване, когато го докачи с нокът. Едва видя как капачето се отмести на една страна и падна и едва чу звука от удара му в пода. Лъки видя като през мъгла, че стъкленицата е отворена и вдигна ръка към устройството за изхвърляне на боклука.
Болката се върна с цялата си ярост. С лявата ръка повдигна окачения на панти капак на устройството, а с треперещата дясна ръка поднесе скъпоценната стъкленица към шестинчовия отвор.
Ръката му се преместваше цяла вечност. Той повече не виждаше. Червена мъгла бе покрила всичко.
Лъки усети ръката и стъкленицата, която държеше, да удрят стената. Той се опитваше да я бутне, но не можеше да я премести по-нататък. Пръстите на лявата му ръка се преместиха малко по-надолу от мястото, където държаха отворен входа към устройството за изхвърляне на боклука и докоснаха стъкленицата.
Сега не смееше да я изпусне. Ако я изпуснеше, нямаше да може да намери сила да я повдигне отново.
Той държеше стъкленицата с двете ръце и те заедно я затеглиха. Тя се преместваше бавно нагоре, докато Лъки се приближаваше все повече към ръба на безсъзнанието.
И тогава стъкленицата изчезна!
От разстояние един милион мили, както му се стори, той чу свистенето на сгъстения въздух и разбра, че стъкленицата е изхвърлена в топлите води на океана.
За известно време болката стана непостоянна и после внезапно изчезна напълно.
Лъки внимателно се изправи и се отдалечи от стената. Лицето и тялото му бяха потънали в пот и все още му се виеше свят.
Толково бързо, колкото все още несигурно пристъпващите му крака успяха да го занесат, той се приближи до радиопредавателя и този път нищо не го спря.
Евънс седеше на един стол с глава заровена в ръцете си. Той бе утолил жаждата си и продължаваше непрекъснато да повтаря:
— Аз нищо не си спомням. Аз нищо не си спомням.
Бигман, гол до кръста, търкаше главата и гърдите си с влажна кърпа, а на лицето му се беше появила слаба усмивка.
— Аз си спомням — каза той. — Всичко си спомням. Една минута стоях и се вслушвах какво говориш на глас. Лъки, а после без предупреждение се намерих проснат на пода. Не чувствувах нищо. Не можех да си обърна главата, нито дори да мигна, но чувах всичко. Чувах гласа и това, което му казваше, Лъки. Видях те да тръгваш към радиото…
Бигман пуфна и поклати глава.
— Ти разбра, че първия път не успях — каза спокойно Лъки.
— Не можах да разбера. Ти излезе от моето зрително поле и всичко, което можех да направя, беше да лежа и чакам да те чуя да предаваш. Нищо не стана и аз помислих, че са надвили и тебе. В съзнанието виждах и трима ни да лежим без надежда за спасение. Всичко беше свършило, а аз не можех да помръдна дори пръста си. Единственото нещо, което можех да направя, бе да дишам. После ти се върна и отново мина пред очите ми, а аз исках да се смея, да плача и да викам едновременно, но не можех нищо да направя освен да лежа там, където бях. Можех да различа само как драскаше по стената. Лъки. Не разбирах какво, в името на Венера, правеше, но няколко минути по-късно всичко това премина. Огромен успех!
— Сега наистина ли се отправяме обратно към Афродита, Лъки? — попита уморено Евънс. — Няма ли грешка?
— Връщаме се обратно, ако не лъжат уредите — каза Лъки, — а аз мисля, че не лъжат. Щом се върнем и ни остане свободно време, ние всички ще обърнем малко внимание на медицината.
— Сън! — извика Бигман. — Всичко, което искам, е сън. Само два дни непробуден сън.
— Ще получиш и това — успокои го Лъки. Обаче Евънс бе преследван от преживяното повече от другите двама. Забелязваше се съвсем ясно от начина, по който се беше обхванал с ръце и свил на стола.
— Изобщо ли няма да ни пречат повече те? — попита той, натъртвайки леко на „те“.
— Не мога да гарантирам — отвърна Лъки, — но най-лошото в известен смисъл отмина. Аз се свързах с космическата станция.
