въздух, че пое първата глътка от него почти с удоволствие.
В шлюза влезе първо Лъки, а след него и Бигман. Стената се затвори зад тях.
— Готов ли си, Бигман? — попита Лъки.
— Ти позна, Лъки — чу думите му в шлема си той.
В мъждивата светлина на въздушния шлюз дребната фигура на Бигман приличаше на сянка.
После се отвори насрещната стена. Те усетиха излитането на въздуха във вакуума и излязоха през отвора.
Едно докосване на външното контролно табло и стената отново се затвори зад тях. Този път светлината изчезна напълно.
Те установиха, че се намират в абсолютния мрак на тихите и пусти мини на Меркурий.
7. МИНИТЕ НА МЕРКУРИЙ
Лъки и Бигман включиха светлините на скафандрите и в известна част от пространството мракът се разсея. Осветиха простиращия се пред тях тунел. Светлинният лъч имаше обикновените ясно очертани ръбове, които бяха неизбежни във вакуума. Всичко извън лъча оставаше в пълен мрак.
Високият мъж от Земята и нисичкият му спътник от Марс се обърнаха с лице към тази тъмнина и се отправиха към вътрешността на Меркурий.
Под излъчваната от скафандрите светлина Бигман оглеждаше любопитно тунела, подобни на който бе виждал на Луната. Плавно заоблен от използуването на бластери и от дезинтеграционни процедури, той се простираше прав и равен пред тях. Стените извиваха нагоре и се сливаха със скалния таван. Овалното напречно сечение, леко сплеснато нагоре и напълно равно отдолу, бе направено за получаването на най- голяма конструктивна здравина.
Бигман можеше да чуе стъпките си през въздуха на собствения си скафандър, а стъпките на Лъки усещаше само като леко вибрационно потрепване на скалата. Това съвсем не беше звук, но за човек като Бигман, прекарал голяма част от живота си във вакуум или в среда близка до вакуума, имаше почти същото значение. Той можеше да „чува“ вибрацията на масивната материя, както човек на Земята чуваше вибрацията на въздуха, наречена „звук“. Те минаваха периодично покрай скални колони, които бяха оставени невзривени и служеха като подпори на скалните пластове между тунела и повърхността. Те приличаха на подпорите от мините на Луната, само че бяха по-дебели в повече на брой. Това имаше смисъл, защото гравитацията на Меркурий, макар и слаба, бе два и половина пъти по-силна от тази на Луната.
От главния тунел, по който се движеха, се отклоняваха странични галерии. Лъки изглежда не бързаше, защото спираше на всеки отвор, за да го сравни с картата, която носеше.
За Бигман най-голяма тъга в мините навяваха следите от някогашното човешко присъствие: болтовете, към които са били прикрепени илюминаторните плоскости, поддържащи в коридорите дневна светлина; слабите белези, където парамагнитните релета някога са осъществявали тегленето на количките със злато; страничните ниши със стаи и лаборатории, където миньорите са се хранили при полевите кухни или са изпробвали образците злато. Сега всичко беше изтръгнато и разрушено. Останали бяха само голи скали.
Но Бигман не беше човек, който размишлява твърде дълго над такива неща. По-скоро го безпокоеше бездействието. Не беше дошъл тук само на разходка.
— Лъки, ергометърът не показва нищо — каза Бигман.
— Зная, Бигман. Използувай шифъра.
Лъки каза това тихо, без специално наблягане, но Бигман знаеше значението му. Той бутна регулиращото копче на радиото си до белега, който активира една защита на носещата вълна и шифрова съобщението. Един скафандър не притежаваше такова устройство, но то бе обичайно за Лъки и Бигман. Бигман бе добавил шифроващото устройство към регулиращото копче на радиото при подготвянето на скафандрите почти подсъзнателно.
Сърцето на Бигман заби малко по-бързо. Когато Лъки поискваше шифрована радиовръзка между тях, опасността беше близо.
— Какво има, Лъки? — попита той.
— Време е да поговорим — отвърна Лъки. Гласът му прозвуча съвсем слабо и сякаш идваше неопределено от всички посоки. Това се дължеше на неизбежното несъвършенство на приемащия дешифратор, който винаги добавяше лек шум. — Съгласно картата, това е тунел 7а и той е свързан с една от вертикалните шахти, които водят към повърхността. Аз ще поема към нея.
— Към нея ли? Защо? — попита учудено Бигман.
— За да стигна до повърхността — отвърна с усмивка Лъки. — За какво друго?
— С каква цел?
— За да отида по повърхността до хангара и „Светкавичния Стар“. Последния път, когато ходих до кораба, взех със себе си новия топлоизолиращ скафандър.
Бигман премисли чутото и бавно попита:
— Означава ли това, че ще се отправиш към Огряваната от Слънцето страна?
— Точно така. Ще се отправя към голямото Слънце. Невъзможно е да се загубя. Ще следвам сиянието от короната му на хоризонта. Това много опростява нещата.
— Стига, Лъки! Аз пък мислех, че сириусианците са в мините. Не го ли доказа на банкета?
— Не, Бигман. Не го доказах. Само се постарах да говоря така, че да прозвучи като доказателство.
— Тогава защо не ми каза?
— Защото по този въпрос сме спорили и преди. Не исках да го засягам отново. Не мога да рискувам да избухнеш ненавреме. Ако бях ти казал, че нашето слизане тук е част от един по-голям план и ако Кук те беше раздразнил по някаква причина, ти можеше да ни провалиш.
— Не бих го сторил, Лъки. Ти просто не обичаш да говориш за нещо, докато не си напълно готов.
— И това е вярно — призна Лъки. — Във всеки случай, положението е следното. Исках всички да мислят, че отивам в мините и че нямам никакво намерение да се отправям към Огрявалата от Слънцето страна. Най-безопасният начин да се погрижа за това беше да убедя всички, дори и теб, че е така.
— Можеш ли да ми кажеш защо ще ходиш там, Лъки или все още е строга тайна?
— Мога да ти кажа. Силно подозирам, че някой от купола стои зад саботажа. Не вярвам на историята със сириусианците.
Бигман беше разочарован.
— Искаш да кажеш, че тук, долу, в мините няма нищо ли?
— Може би бъркам, но съм съгласен с доктор Кук. Твърде невероятно е сириусианците да са вложили цялото си усърдие в установяването на секретна база на Меркурий, само за да извършат един незначителен саботаж. Ако са имали това намерение, много по-вероятно е за целта да са подкупили някой землянин. В края на краищата кой повреди топлоизолиращия скафандър? Поне в това сириусианците не могат да бъдат обвинени. Дори доктор Пйвърейл не предположи, че в купола може да има сириусианци.
— Тогава ти търсиш предател, а Лъки?
— Търся саботьора. Той може да е сириусиански агент или да действува по собствени мотиви. Надявам се, че отговорът е на Огряваната от Слънцето страна и че моята димна завеса относно нашествие от мините няма да даде възможност на виновника да се скрие или да ми подготви неприятно посрещане.
— Какво очакваш?
— Ще знам, когато го открия.
— Добре — каза Бигман. — Измами ме, Лъки. Да вървим.
— Почакай! — извика искрено смутен Лъки. — Казах, че аз отивам. Има само един топлоизолиращ скафандър. Ти ще останеш тук.
За пръв път употребеното от Лъки местоимение достигна съзнанието на Бигман. Той бе казвал все „аз“ н нито веднъж „ние“.
— Лъки! — извика той, разкъсван между обидата и слисването. — Защо трябва да остана?
— Защото искам хората в купола да са сигурни, че сме тук. Ти ще задържиш картата и ще следваш пътя, за който говорихме или подобен на него. Ще докладваш на Кук всеки час. Казвай му къде се намираш и
