Айзък Азимов

Голямото слънце на Меркурий

ПРЕДГОВОР

Тази книга е издадена за пръв път през 1956 г. и описанието на повърхността на Меркурий съответства на астрономическите познания от този период.

От 1956 г. насам обаче сведенията за вътрешната част на Слънчевата система се увеличиха неимоверно много поради използуването на радарни лъчи и ракети.

В 1956 г. се смяташе, че Меркурий е винаги обърнат с едната си страна към Слънцето, така че едната му част е сгрявана непрекъснато от слънчевата светлина, а другата тъне в постоянен мрак. Приемаше се, че помежду им има някакви гранични области, в които светлината се сменя периодично с мрака.

Но в 1965 г. астрономите изследваха отражения на радарни лъчи от повърхността на Меркурий и за своя изненада откриха, че това не е така. Докато Меркурий се завърта около Слънцето за 88 дни, завъртането около собствената му ос става за 59 дни. Това означава, че всяка част от Меркурий се огрява от Слънцето по едно или друго време и изобщо няма „тъмна страна“.

Въпреки това се надявам, че тази история ще се хареса на читателите, но не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт данни, които са се смятали за верни през 1956 г., а сега вече не отговарят на научните познания.

Айзък Азимов

Ноември, 1970 г.

1. ПРИЗРАЦИТЕ НА СЛЪНЦЕТО

Лъки Стар в неговият дребен приятел Джон Бигман Джонс следваха младия инженер нагоре по рампата към въздушния шлюз, който водеше към повърхността на планетата Меркурий.

Е, поне събитията се развиват бързо, мислеше Лъки.

Той беше на Меркурий само от час и едва успя да се увери, че корабът му — „Светкавичният Стар“ е надеждно прибран в подземния хангар. Техниците, които поддържаха червената лента за кацане, бяха прегледали кораба му.

Изглежда инженерът, отговарящ за проекта „Светлина“, младият Скот Майндс, го бе очаквал с нетърпение, защото почти веднага му предложи да се разходят по повърхността.

Само за да разгледат природните забележителности, обясни той.

Лъки, разбира се, не вярваше на това. На лицето на инженера бе изписано безпокойство и устата му потрепваше, когато говореше. Очите му бягаха встрани щом срещнеха спокойния хладен поглед на Лъки.

Все пак Стар се съгласи да отиде на повърхността. Засега знаеше само, че инцидентите на Меркурий поставят в деликатно положение Научния съвет. Затова поиска да последва Майндс и да види какво още може да разбере.

Колкото до Бигман, той се радваше да следва Лъки навсякъде, по всяко време, по каквато и да е причина и дори без причина.

Но именно той трепна учудено, когато тримата влизаха в скафандрите си и кимна почти незабелязано към кобура, прикрепен за скафандъра на Майндс.

Лъки спокойно кимна в отговор. Той също бе забелязал подаващата се дръжка на тежкокалибрен бластер.

Младият инженер първи пристъпи върху повърхността на планетата. Лъки Стар го последва, а Бигман излезе последен.

В почти пълната тъмнина те за момент изгубиха контакт помежду си. В студената пустота се виждаха само звездите — ярки и неподвижни.

Бигман първи се съвзе. Гравитацията на Меркурий бе почти същата като на неговия роден Марс. Марсианските нощи бяха почти толкова непрогледни, а звездите в нощното небе — също тъй блестящи.

Гласът му прозвуча ясно в приемниците на другите.

— Хей, аз започвам да различавам предметите.

Лъки също ги различаваше и този факт го озадачи. Звездната светлина със сигурност не бе толкова силна. Но някакво слабо сияние огряваше причудливия пейзаж и докосваше островърхите скали.

Лъки беше виждал подобно нещо на Луната по време на нейната двуседмична нощ. Там пейзажът беше също гол, суров и начупен. В продължение на милиони години нито на Луната, нито тук, на Меркурий е действало смекчаващото докосване на вятър или дъжд. Голата скала, по-студена отколкото въображението може да я обрисува, лежеше недокосната от скреж в един безводен свят.

И в лунната нощ имаше също такова млечнобяло сияние. Но там поне върху половината Луна падаше светлина от Земята. Когато Земята беше в последната си фаза, тя светеше шестнадесет пъти по-ярко от Луната в пълнолуние, гледана от Земята.

Тук, на Меркурий, при Слънчевата обсерватория на Северния му полюс, нямаше в съседство планета, която да хвърля светлина.

— Звездно сияние ли е това? — попита накрая Лъки, знаейки, че не е.

— Не, идва от короната — отвърна уморено Скот Майндс.

— Велика Галактико! — възкликва Лъки леко усмихнат. — Короната! Разбира се! Трябваше да се досетя!

— За какво? — извика Бигман. — Какво става? Хей, Майндс! Хайде, казвай!

— Обърнете се — каза Майндс. — Застанали сте с гръб към нея.

Всички се извърнаха. Лъки подсвирна тихо през зъби, а Бигман възкликна от изненада. Майндс не каза нищо.

Част от хоризонта се открояваше рязко на фона на една перлена област от небето. Всяка неравност в тази част на хоризонта беше ясно очертана. Над него небето излъчваше мека светлина, отслабваща с височината и стигаща до една трета по пътя към зенита. Светлината се изливаше на бледи потоци.

— Това е короната, мистър Джонс — каза Майндс.

Дори изненадан, Бигман не забравяше своята собствена концепция за благоприличие.

— Наричайте ме Бигман — измърмори той. После рече: — Искате да кажете короната около Слънцето ли? Не знаех, че е толкова голяма.

— Простира се на един милион мили и дори повече — каза Майндс, а ние сме на Меркурий, най-близката планета до Слънцето. Точно в този момент сме само на тридесет милиона мили от него. Вие сте от Марс, нали?

— Там съм роден и израснал — отвърна Бигман.

— Е, ако точно в този момент можехте да видите Слънцето, щяхте да забележите, че е тридесет и шест пъти по-голямо, отколкото когато го гледате от Марс. Същото се отнася и за короната му. Освен това е и тридесет и шест пъти по-ярко.

Лъки кимна. Слънцето и короната му, гледани оттук, са девет пъти по-големи, отколкото се виждат от Земята, като там короната се забелязваше само в периодите на пълно слънчево затъмнение.

Е, Майндс съвсем не беше излъгал. Имаше какво да се види на Меркурий. Лъки се опита да си представи цялата корона и Слънцето, което тя огражда и което сега бе скрито зад хоризонта. Гледката би била великолепна!

— Хората наричат тази светлина Белия призрак на Слънцето — продължи Майндс с нескривана горчивина в гласа.

— Харесва ми — каза Лъки. — Определението е чудесно.

— Чудесно ли? — попита яростно Майндс. — Не мисля така. На тази планета има безброй легенди за призраци. Тя носи нещастие. Тук никога нищо не е вървяло както трябва. Мините пропадаха… — гласът му стана провлечен.

Нека се поуспокои, помисли Лъки и попита на глас:

— Къде е феноменът, който трябваше да видим, Майндс?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату