— Поставих го под наркоза — отвърна д-р Гардома. — Като се събуди ще бъде добре. Не зная дали си спомня ясно какво се е случило.
— Имал ли е и друг път такива пристъпи?
— Откакто е дошъл на Меркурий — не, мистър Стар. Не зная какво е било по-рано, но през последните месеци е под голямо напрежение.
— Защо?
— Чувствувате се отговорен за инцидентите, които пречат на проекта „Светлина“.
— А има ли вина за тях?
— Разбира се, че не. Но нали виждате колко е чувствителен. Сигурен е, че всеки го обвинява. Проектът „Светлина“ е жизнено важен. Майндс отговаря за десет конструктори, всичките с пет до десет години по- възрастни от него, а също и за голямо количество машини и съоръжения.
— Защо ръководителят е така млад?
Докторът се усмихна мрачно, но въпреки това белите му зъби го правеха да изглежда приятен и дори обаятелен.
— Субетерната оптика, мистър Стар, е съвършено нов клон на науката — каза той. — Само млади хора, напуснали скоро студентската скамейка, знаят достатъчно за нея.
— Говорите сякаш вие самият знаете малко за тази наука.
— Само каквото ми е казвал Майндс. Пристигнахме на Меркурий с един и същ кораб. И знаете ли, той ме омагьоса, напълно ме спечели с това, което се надяваше да постигне със своя проект. Знаете ли нещо за него?
— Абсолютно нищо.
— Е, той включва хиперпространството, т.е. тази част от пространството, която е извън границите на познатия космос. Природните закони, валидни в обикновеното пространство, не важат за хиперпространството. Например в обикновеното пространство е невъзможно движението със скорост по- голяма от светлината, така че за да се достигне до най-близката звезда ще са необходими четири години. В хиперпространството е възможна всяка скорост… — Лекарят внезапно спря и се усмихна извинително. — Сигурен съм че всичко това ви е известно.
— Повечето хора знаят, предполагам, че откриването на полетите през хиперпространството е направило възможно пътуването до звездите — каза Лъки, — но какво общо има това с проекта „Светлина“?
— Във вакуума на обикновеното пространство светлината се движи по права линия — започна да обяснява д-р Гардома. — Само мощни гравитационни полета са в състояние да я отклонят. А в хиперпространството тя може да бъде отклонена лесно като памучна нишка. Тя може да бъде фокусирана, разсейвана и обръщана на сто и осемдесет градуса. Така гласи теорията на хипероптиката.
— А Скот Майндс предполагам е тук, за да изпробва тази теория.
— Точно така.
— Но защо тук? — попита Лъки. — Имах предвид защо на Меркурий?
— Защото в Слънчевата система няма друга планетна повърхност с концентрация на светлина в толкова голям район. Резултатите, които Майндс търси, могат да бъдат получени най-лесно тук. На Земята осъществяването на проекта би струвало сто пъти по-скъпо, а резултатите ще са сто пъти по-условни. Така ми каза Майндс.
— Но ето че възникнаха инциденти.
— Това не са инциденти — изсумтя д-р Гардома — и трябва да им се сложи край, мистър Гардома. Знаете ли какво би означавал успехът на проекта „Светлина“? — продължи завладян от въображението си той. — Земята няма да бъде повече роб на Слънцето. Космическите станции в орбита около нея биха могли да пресрещат слънчевата светлина, да я прекарват през хиперпространството и да я разпределят равномерно върху Земята. Ще изчезнат пустинната горещина в полярният студ. Сезоните ще могат да се подреждат по наше желание, а посредством контролиране на разпределението на слънчевата светлина ще можем да контролираме времето и да имаме, ако пожелаем, вечна светлина или нощ с произволна дължина. Земята би се превърнала в климатичен рай.
— Мисля, че за това е необходимо време.
— Много време. Но това е началото… Слушайте, може да бъркам, но не сте ли вие Дейвид Стар, който изясни въпроса с отравянията на Марс?
— Какво ви кара да мислите така? — попита Лъки. Гласът му прозвуча рязко, а веждите му леко се свиха.
— Нали съм лекар… — отвърна д-р Гардома. — Отначало изглеждате, че отравянията са болестна епидемия и аз силно се заинтересувах от тях. Носеха се слухове, че един млад член на Съвета е играл главна роля при разкриването на мистерията и бяха споменати имена.
— Да забравим това — каза Лъки, който както винаги недоволствуваше при всеки намек, че е станал добре известен. Първо Майндс, а сега и Гардома.
— Но ако вие сте същият Стар — настояваше Гардома, — надявам се, че сте тук, за да сложите край на тези така наречени инциденти.
Лъки изглежда не го чуваше.
— Кога ще мога да говоря с Майндс, доктор Гардома?
— Най-рано след дванадесет часа.
— А ще бъде ли с ума си?
— Сигурен съм в това.
— Наистина ли, Гардома? — намеси се един нов гърлен баритон. — Може би защото знаете, че нашето момче, Майндс винаги си е бил с ума.
При звука на този глас д-р Гардома се извърна и не направи усилие да скрие силно неприязненото си изражение.
— Какво правите тук, Ъртейл?
— Отварям си очите и ушите, макар да предполагам, че вие бихте предпочели да съм сляп и глух — каза новодошлият.
Лъки и Бигман го гледаха с любопитство. Той беше едър, но не висок мъж. Бе широкоплещест и с големи мускули, а брадясалото му лице имаше твърде неприятно самоуверено изражение.
— Не ме е грижа какво правите с вашите очи и уши, но ако нямате нищо против, не го правете в моя кабинет — отвърна д-р Гардома.
— Защо? — попита Ъртейл. — Вие сте лекар. Пациентите имат право да влизат. Може да съм пациент.
— От какво се оплаквате?
— Ами тези двамата. Те от какво се оплакват? Главно от недостиг на хормони, предполагам — при тези думи той хвърли ленив поглед на Бигман Джонс.
Настъпи напрегната пауза, в която Бигман смъртно пребледня и сякаш се изду. Той стана бавно от мястото си с широко отворени очи. Устните му се движеха сякаш изговаряха безмълвно думите „недостиг на хормони“ и като че ли се опитваше да се убеди, че не му се е счуло.
После, с бързината на атакуваща кобра петте фута и два инча опънати като струна мускули на Бигман се стрелнаха към широкоплещестата, подигравателна фигура пред него.
Лъки обаче беше по-бърз. Ръцете му внезапно се протегнаха надолу и уловиха Бигман за рамената.
— Спокойно, Бигман — каза той.
Дребният марсианец се съпротивляваше отчаяно.
— Чу го, Лъки, нали? Чу го.
— Не сега, Бигман.
Смехът на Ъртейл прозвуча като остра кашлица.
— Остави го, приятел. С показалеца си ще смачкам малкото момче на пода.
Бигман ревеше и се гърчеше в ръцете на Лъки.
— На ваше място не бих изрекъл нито дума повече, Ъртейл — каза Лъки. — В противен случай може да попаднете в беда, от която няма да е в състояние да ви избави дори вашият приятел сенаторът.
Докато говореше, кафявите му очи бяха станали студени като лед, а гласът твърд като стомана.
