Въжетата бяха свързани помежду си като единен организъм, който няма нито ядро, нито „тяло“. Той приличаше на каменен октопод, състоящ се само от пипала.
Мозъкът на Бигман сякаш експлодира. Той мислеше за развиващата се през дългите години меркурианска еволюция скална форма на живот, която бе различна от всяка друга позната на Земята и се поддържаше само от оскъдната топлина.
Защо не? Пипалата можеха да припълзяват от едно място на друго при търсенето и на най- незначителния топлинен източник, който би могъл да съществува. Бигман ги виждаше да се носят към Северния полюс на Меркурий по времето, когато там за пръв път е стъпил човешки крак. Първо мините, а после и куполът на обсерваторията са били за тях неизчерпаеми източници на топлина. Човек също можеше да стане тяхна плячка. Защо не? Всяко човешко същество е източник на топлина. Вероятно понякога са улавяли по някой самотен миньор. Парализиран от внезапния студ и ужас, той не е могъл да извика за помощ. Минути по-късно захранващият блок е отслабвал толкова, че е ставало невъзможно да осъществи радиоповикване. Малко по-късно миньорът умирал, а останките му замръзвали.
Невероятният разказ на Кук за смъртните случаи в мините добиваше смисъл.
Всичко това премина почти като светкавица през ума на Бигман, докато стоеше неподвижен, борещ се със зашеметяващото слисване от внезапния обрат на събитията.
— Аз… не мога… Помогни ми… помощ… То е студено… студено…
Говорът на Ъртейл приличаше на нещо между стенание и пъхтене.
— Дръж се! Идвам! — извика Бигман. Изведнъж в главата му беше изчезнала всяка мисъл, че този човек е враг и че допреди няколко секунди възнамеряваше хладнокръвно да го убие. В момента дребният марсианец осъзнаваше само, че един човек бе безпомощно стиснат в хватката на нещо нечовешко.
Откакто човек за пръв път се осмели да напусне Земята и се срещне с опасностите и тайните на открития Космос, се появи един строг неписан закон, който гласеше, че кръвните вражди между хората трябва да бъдат забравени при срещата им с общия враг — нечовека и нечовешките сили на другите светове.
Може би не всеки признаваше този закон, но Бигман го зачиташе. Той с един скок се намери до Ъртейл и го задърпа за ръката.
— Помогни ми… — мънкаше Ъртейл. Бигман сграбчи бластера, който другият все още държеше, избягвайки обвилото юмрука му пипало. Междувременно той разсеяно отбеляза, че пипалото не се извива плавно като змия, а се огъва на секции, сякаш е съставено от голям брой твърди сегменти, съединени помежду си.
Другата ръка на Бигман, търсейки опорна точка в скафандъра на Ъртейл, докосна за момент едно от пипалата и инстинктивно отскочи. Студът проникна и опари ръката му като ледена стрела.
Какъвто и да бе методът, по който съществото отнемаше топлината, той не му бе познат.
Бигман се бореше отчаяно за бластера и отначало не забеляза чуждоземното докосване по гърба. После почувствува леденина, която не премина. Опита се да отскочи, но откри, че не може. Едно пипало бе обвило и него.
Двамата мъже сякаш се сраснаха, така плътно бяха долепени един до друг. Физическата болка от студа нарастваше, а Бигман се гърчеше като обладан от зъл дух. Щеше ли това да му помогне?
— Няма смисъл… — стресна го мърморенето на Ъртейл.
После той залитна и бавно падна настрана под действието на меркурианското притегляне, увличайки със себе си и Бигман.
Тялото на малкия човек беше вкочанено и губеше чувствителността си. Едва ли можеше да установи дали още държи дулото на бластера или не. Ако го държеше, поддаваше ли се то на неговото диво извиване или се самозалъгваше?
Светлината на скафандъра му отслабваше, защото захранващият блок изпразваше голяма част от енергията си в жадно смучещите я въжета.
Смъртта от замръзване не беше много далеч.
След като остави Бигман в мините на Меркурий и облече своя топлоизолиращ скафандър в тишината на намиращия се в хангара кораб „Светкавичния Стар“, Лъки излезе на повърхността и се обърна с лице към Белия призрак на Слънцето.
Той остана дълги минути неподвижен, възприемайки още веднъж млечнобялото излъчване на Слънчевата корона.
Докато наблюдаваше, Лъки разсеяно сгъваше един по един мускулестите си крайници. Топлоизолиращият скафандър работеше по-добре от обикновения. Това предимство в комбинация с лекотата му даваше необичайно усещане, че въобще липсва скафандър. В една очевидно безвъздушна среда това объркваше, но Лъки отхвърли всяко безпокойство и заоглежда небето.
Звездите бяха много на брой и ярки както в открития Космос, но той не им обърна голямо внимание. Търсеше нещо друго. Бяха изминали два стандартни земни дни, откакто бе видял за последен път това небе. За това време Меркурий се беше придвижил на една четиридесет и четвърта част от своя път по орбитата си около Слънцето. Тоест, над осем градуса от небето се бяха появили на изток и над осем градуса бяха изчезнали на запад. Това означаваше, че можеха да се видят нови звезди, а също и нови планети. В този интервал Венера и Земята трябваше да са се издигнали над хоризонта.
Те наистина бяха там. Венера беше по-високо от двете и представляваше диамантена капка бяла светлина, много по-ярка, отколкото ако се гледа от Земята. От Земята Венера се виждаше по-лошо. Местоположението й беше между Земята и Слънцето и когато се намираше най-близо до нея, можеше да се наблюдава само тъмната й страна. От Меркурий Венера се виждаше цялостно. В момента разстоянието между тях бе тридесет и три милиона мили и по-силните очи можеха да я видят като мъничък диск.
Дори от такова разстояние идващата от Венера светлина почти обезличаваше тази от Слънчевата корона и взирайки се в краката си. Лъки можеше да различи простиращата се от тях двойна сянка — едната (неясна) от короната и другата (отчетлива) от Венера. Питаше се дали при идеални условия не се получава и трета сянка — от самата Земя.
Лъки откри лесно и Земята. Тя бе съвсем близо до хоризонта и макар да не бе по-ярка от която и да било звезда или планета около нея. Земята бледнееше в сравнение с величествената Венера. Тя бе по- слабо осветена поради по-голямата си отдалеченост от Слънцето и не така забулена в облаци, поради което отразяваше по-малка част от падналата върху нея слънчева светлина. Освен това бе два пъти по-далеч от Меркурий, отколкото Венера.
Все пак в едно отношение Земята бе несравнимо по-интересна. Светлината на Венера беше чисто бяла, докато зимната светлина грееше като синьозелена жарава. Освен това близо до нея, току на хоризонта, бе изгряла малката жълта светлинка на Луната. Земята и Луната представляваха заедно уникална гледка в небето на другите планети от вътрешната страна на орбитата на Юпитер.
Лъки съзерцаваше гледката може би прекалено дълго, но нищо не можеше да направи. Начинът му на живот понякога го откъсваше задълго от родната планета, от което тя му ставаше още по-мила.
Всичките квадрилиони човешки същества в Галактиката имаха земен произход. Фактически в почти цялата история на човечеството Земята е била негов единствен дом. Кой ли човек би могъл да наблюдава без вълнение петънцето земна светлина?
Лъки откъсна очи от гледката, поклащайки глава. Имаше да се върши работа. Той тръгна с твърда стъпка към сиянието на короната, плъзгайки се леко по повърхността, както бе подходящо при слаба гравитация, фиксира светлината на скафандъра и съсредоточи вниманието си върху земята пред него, за да се предпази от грубата й неравност.
Лъки имаше представа какво можеше да открие, но предположението му все още не бе потвърдено от фактите. Той изпитваше ужас от дискутирането на такива идеи, които понякога не бяха нищо повече от интуитивни догадки. Дори не обичаше да мисли за тях. Съществуваше твърде голяма опасност да привикне към идеята, вярвайки й като на истина и неумишлено да затвори съзнанието си за алтернативни възможности. Забелязал бе това да се случва с темпераментния, готов бързо да повярва и действува Бигман. Неведнъж бе наблюдавал как неясните възможности стават твърди убеждения в съзнанието
