По-ярко! По-ярко! Каквото и да беше това, което проследяваше, то променяше положението си. Източникът на гама-лъчи не беше фиксирана точка върху повърхността на Меркурий. А това означаваше, че беше нещо повече от скално образувание, съдържащо радиоактивна руда. Беше нещо преносимо. Лъки предположи, че източникът е човек или нещо, принадлежащо на човек.
Отначало Лъки видя фигурата като движещо се петно, което се чернееше на огненочервения фон. Тя се появи след дълъг престой под лъчите на Слънцето, когато почти бе намерил сянка, в която да се освободи от бавно натрупващата се топлина.
Вместо да спре, Лъки ускори крачка. Той установи, че температурата на външната повърхност на скафандъра му не бе достигнала още точката на кипене на водата. От вътрешната страна, за щастие, тя бе значително по-ниска.
Ако Слънцето беше в зенита си, а не на хоризонта, дори тези скафандри нямаше да вършат работа, помисли той. Фигурата не му обръщаше внимание. Тя продължи пътя си с походка, която показваше, че съвсем не е такъв експерт при справянето си със слаба гравитация, какъвто беше Лъки. Движенията и може да се окачествят почти като тромави. Все пак тя успяваше да се придвижва. Фигурата не носеше топлоизолиращ скафандър. Дори от голямото разстояние Лъки виждаше, че повърхността и бе очевидно метална.
Лъки спря за малко в сянката на една скала, но направи усилие и излезе отново на открито преди да се е охладил особено.
Топлината изглежда не безпокоеше фигурата. Поне докато я наблюдаваше Лъки, тя не правеше опит да влиза в сенките, макар да минаваше на няколко фута покрай някои от тях.
Лъки замислено кимна. Всичко пасваше добре.
Той ускори ход. Горещината започна да се чувствува много осезателно, но това щеше да е само за кратко.
Лъки беше вече изоставил лекото плъзгащо бягане. Вложи цялата си мускулна сила в гигантските петнадесетфутови крачки.
— Ей ти там! — извика той. — Обърни се!
Гласът му прозвуча категорично, с цялата авторитетност, която успя да му придаде, надявайки се, че другият ще може да приеме неговия радиосигнал и няма да е необходимо да разговарят с жестове.
Фигурата бавно се обърна и ноздрите на Лъки се разшириха от задоволство. Дотук поне беше познал, защото фигурата не беше на човек. В нея нямаше нищо човешко!
11. САБОТЬОР!
Фигурата бе висока, по-висока дори от Лъки. Всъщност, висока почти седем фута и съразмерно широка. Всичко, което можеше да се види по нея, бе блещукащ метал, който светеше ярко в сгряваните от Слънцето места и чернееше на сянка.
Под метала обаче нямаше плът и кръв, а само метал, механизми, електронни лампи и ядрен микрореактор, снабдяващ фигурата с ядрена енергия и излъчващ гама-лъчите, които Лъки бе уловил с джобния си ергометър.
Крайниците на съществото бяха чудовищно големи. То стоеше широко разкрачено с лице към Лъки. За очи имаше две фотоелектрични клетки с тъмночервен блясък. Устата представляваше напречна резка в долната част на лицето.
Това беше робот и Лъки от пръв поглед разбра, че не е земно производство. Позитронният робот бе изобретен на Земята, но там никога не бе създаван подобен модел.
Устата на робота се отваряше и затваряше на неравномерни интервали, сякаш говореше.
— Не мога да чувам звуци във вакуум, роботе — каза строго Лъки, знаейки, че това е съществено, за да се представи като човек и следователно като господар. — Включи се на радио.
Устата на робота замръзна, а в приемника на Лъки прозвуча дрезгав неравен глас, който неестествено разчленяваше думите.
— Какво работите, сър? Защо сте тук?
— Не ме разпитвай — отвърна Лъки. — Ти защо си тук?
Един робот можеше да говори само истината.
— Инструктиран съм да разрушавам периодично определени обекти — отвърна той.
— От кого?
— Не съм инструктиран да отговарям на този въпрос.
— Сириусианско производство ли си?
— Създаден съм на една от планетите на Сириусианската конфедерация.
Лъки се намръщи. Гласът бе съвсем неприятен. Малкото роботи земно производство, които Лъки бе виждал в експерименталните лаборатории, бяха снабдени с говорен апарат, който чрез директен звук или радио звучеше така приятно и естествено като школуван човешки глас. Сириусиандите сигурно имаха и по- добри модели.
Съзнанието на Лъки се насочи към по-непосредствения проблем.
— Трябва да намеря сенчесто място. Ела с мен.
— Ще ви насоча към най-близката сянка — отвърна веднага роботът.
Той потегли в тръс, движейки се с твърде неравномерна крачка. Лъки го последва. Той не се нуждаеше от упътване, за да достигне сянката, но остана след него, за да наблюдава походката му.
Това, което от разстояние му изглеждаше като тромавост, отблизо се оказа силно накуцване. Накуцване и дрезгав глас. Две несъвършенства в робот, който имаше вид на великолепно механично чудо.
Хрумна му, че роботът може би не е приспособен за горещината и радиацията на Меркурий. Те вероятно го бяха повредили. Като истински учен Лъки почувствува леко съжаление. Роботът бе твърде добър, за да се прахосва с лоша експлоатация.
Наблюдаваше машината с възхищение. В масивния череп от хромова стомана имаше крехка платино- иридиева гъбеста структура с яйцевидна форма, голяма приблизително колкото човешки мозък. В нея се появяваха и изчезваха за една милионна част от секундата квадрилиони позитрони. Така те чертаеха предварително изчислени маршрути, които дублираха по опростен начин мислещите клетки на човешкия мозък.
Инженерите бяха пресметнали тези позитронни маршрути така, че да бъдат удобни за човечеството и бяха запечатали в тях Трите закона на роботиката.
Първият закон гласеше, че робот не може да навреди на човешко същество или да го остави да пострада. Нищо нямаше предимство пред него. Нищо не можеше да го замени.
Вторият закон гласеше, че роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, освен ако нарушават Първия закон.
Третият закон позволяваше на робота да се защитава с уговорката, че с това не нарушава първите два закона.
Лъки излезе от краткотрайния си унес, когато роботът се спъна и почти падна. Лъки не видя никаква, дори най-незначителна нередовност. Ако имаше една ивица, черната сянка щеше да я разкрие.
На това място теренът бе гладък като тепсия. Роботът просто се спъна без причина и залитна на една страна. Той възстанови равновесието си след лудо обикаляне в кръг. После пак пое към сянката, сякаш нищо не беше се случило.
Явно е в лошо експлоатационно състояние, помисли си Лъки.
Влязоха заедно в сянката и Стар включи светлината на скафандъра.
— Ти правиш грешка като разрушаваш необходими съоръжения — каза Лъки. — Причиняваш вреда на хората.
На лицето на робота не се появи никакво изражение. Не би и могло. Нито се долови вълнение в гласа му, когато каза:
— Аз се подчинявам на заповеди.
— Това е Вторият закон — каза строго Лъки. — Освен това не трябва да се подчиняваш на заповеди, които вредят на човешки същества. Така ще нарушиш Първия закон.
— Не съм виждал никакъв човек. На никого не съм навредил.
