Това не го изненада. За хората, които стоят у дома си и чертаят своите познания за Космоса само от субетерните трилъри, Сгряваната от Слънцето страна на всяка планета без атмосфера бе просто твърда маса с непроменлива горещина.
Това беше крайно опростяване. Горещината зависеше от разстоянието от Слънцето до хоризонта. Например на мястото, където се намираше в момента, само част от Слънцето се подаваше над хоризонта и до него достигаше сравнително малко топлина, която се разпределяше върху голяма площ, защото лъчите се докосваха почти хоризонтално до повърхността.
„Времето“ се променяше при навлизане навътре в Огряваната от Слънцето страна, а в частта, където Слънцето бе високо в небето, картината приличаше на описваните в субетерните предавания. Освен това, тук винаги имаше сенки. При отсъствието на въздух светлината и топлината се движеха по права линия. Нито едната, нито другата можеха да достигнат сянката освен в малки участъци чрез отражение от околните, огрети от Слънцето части. Затова сенките бяха леденостудени и въгленочерни, въпреки така горещото и ярко Слънце.
Лъки усещаше тези сенки все по-осезателно. Отначало, след появата на горния ръб на Слънцето, теренът бе почти целият в сянка с изключение на отделни светли петна. Сега, когато Слънцето се издигаше все по-високо, светлите петна се разширяваха и обединяваха, а ясно очертаните сенки бяха отстъпващи зад камъните и хълмовете петна.
По едно време Лъки умишлено влезе в сянката на една скала с диаметър сто ярда и сякаш за една дълга минута се върна на Тъмната страна. Слънчевият пек, който едва усещаше, докато беше под преките му лъчи, стана по-доловим, макар и по-слаб. Навсякъде около сянката теренът блестеше ярко на слънчевата светлина, докато в самата сянка трябваше да включи светлината, за да му осветява пътя.
Той не можеше да не забележи разликата между сенчестите и осветените повърхности, защото поне на Огряваната от Слънцето страна на Меркурий имаше някаква атмосфера, макар и не като земната. Тук нямаше азот, кислород, въглероден двуокис или водни пари. Нищо подобно. На Сгряваната от Слънцето страна обаче живакът би заврял, сярата ще е в течно състояние, а ще има и редица летливи сплави. Следи от изпарения на такива вещества се забелязваха върху свръхнагрятата повърхност. Изпаренията замръзваха в сенките. Тази мисъл си проби път до съзнанието на Лъки, когато изолираните му пръсти минаха леко по тъмната повърхност на една издатина и се изцапаха с живачен скреж, който блестеше под светлината на скафандъра. Когато излезе на светло, скрежът бързо премина в полепнали капки течност и после бавно се изпари.
Слънцето като че ли печеше все по-ярко. Това не безпокоеше Лъки. Дори горещината да стане непоносима, винаги можеше да избяга на сянка, за да се охлади.
Късовълновото излъчване бе може би по-опасно. Но Лъки се съмняваше дали има сериозен риск при кратковременно излагане. Работниците на Меркурий изпитваха ужас от облъчване, защото непрекъснато бяха изложени на малки дози. Той си припомни как Майндс бе наблегнал на факта, че видяният от него саботьор стоял неподвижно на Слънцето. Учудването му от този факт бе естествено. При хронично облъчване бе глупаво всяко удължаване на престоя на слънце. Лъки се надяваше, че не ще му се наложи да се бави.
Той пресичаше тичешком петната възчерна земя, които изпъкваха мрачно на сиво-червеникавата меркурианска почва. Беше му доста позната. Приличаше на марсианската и представляваше смес от силикати с примес на железен окис, който и придаваше червеникавия оттенък.
Черното бе по-озадачаващо. Там почвата бе определено по-гореща, защото поглъщаше повече слънчева топлина.
Както тичаше, Лъки се наведе и откри, че черните петна са по-скоро ронливи, отколкото твърди. Гребна част от тази почва върху бронираната си ръкавица. Разгледа я. Това можеше да бъде графит, желязо или меден сулфид. Както и редица други неща, но Лъки би се обзаложил, че е някаква разновидност ма нечист железен сулфид.
Накрая направи почивка в сянката на една скала и се огледа. Слънцето беше вече почти изгряло над хоризонта и Лъки прецени, че за час и половина бе изминал около петнадесет мили (В момента обаче бе по-важно да използува икономично запаса от хранителна смес в скафандъра, отколкото да оценява разстоянието).
Вляво и вдясно от него имаше кабели от проекта „Светлина“ на Майндс. Точното им местоположение не беше от значение. Разположени бяха на площ стотици квадратни мили и нямаше смисъл да броди безцелно между тях, за да търси саботьор.
Майндс бе опитал този начин и не бе успял. Ако обектът, видян от него, наистина е бил саботьор, може някой от купола да го е предупредил. Майндс не е криел, че отива на Огряваната от Слънцето страна. Лъки обаче скри. Надяваше се този път да няма предупреждение. Освен това той притежаваше уред, какъвто Майндс нямаше. Лъки извади малкия ергометър от джоба. Хвана го в шепа пред себе си и насочи върху него цялата светлина на скафандъра.
След като го включи, червеното сигнално петно светна с невероятна яркост при поднасянето му на слънчевата светлина. Лъки се усмихна сдържано и го нагласи. Късовълновото излъчване идваше от Слънцето. Сигналната светлина угасна.
После Лъки излезе от сянката и огледа хоризонта във всички посоки. Къде ли можеше да има (ако изобщо имаше) друг източник на атомна енергия освен Слънцето? Той откри, разбира се, указание за наличието на купола, а характерната за този район светлина на ергометъра стана по-ярка, когато го насочи надолу. Електроцентралата на купола беше на дълбочина почти една миля под повърхността и от мястото, където стоеше, бе необходим двадесетградусов наклон на уреда за отчитане на максималната енергия.
Той бавно се завъртя, държейки ергометъра внимателно между показалците на двете ръце, за да не би непроницаемият материал на скафандъра да блокира лъчевия поток към уреда. Завъртя се втори път, после трети.
Стори му се, че в определена посока показва съвсем кратко проблясване, което бе наистина достатъчно слабо, за да се види на фона на слънчевата светлина. Може и да си въобразява. Опита отново. Сега нямаше грешка!
Лъки погледна в посоката, в която бе реагирал уредът и тръгна натам. Не изключваше вероятността да е доловил само следа от радиоактивна руда.
Една миля по-нататък Лъки за пръв път видя един от кабелите на Майндс. Това по-скоро бе мрежа от кабели, лежащи полузаровени в земята. Той вървя няколкостотин ярда по нея и стигна до квадратна метална плоча със страна четири фута, която бе полирана до блясък. Отразяваше звездите като езеро с кристално чиста повърхност.
Лъки си помисли, че ако застане в подходящо положение без съмнение ще види отражението на Слънцето. Усети, че плочата променя ъгъла на наклона си, преминавайки от хоризонтално към вертикално положение. Лъки отмести поглед за да види дали изместването е така съобразено, че винаги да улавя Слънцето. Когато погледна отново плочата, той се удиви. Повърхността й не беше вече кристално чиста, а матово черна. Тя бе толкова тъмна, сякаш цялата светлина на Слънцето не би успяла да я просветли.
После, докато наблюдаваше, тази тъмна матовост потрепери и се разчупи на парчета. Повърхността на плочата бе отново кристално чиста и бляскава.
Лъки я наблюдаваше още три цикъла, докато ъгълът на изместване я правеше все по-вертикална. Първо, невероятно отражение; после, съвсем тъмна матовост. Стигна до извода, че в периода на матовост плочата поглъща светлината, а в периода на кристална чистота и бляскавост я отразява. Фазовата промяна можеше да бъде равномерна или с тенденция за неравномерност. Не можеше да се бави, за да разбере. Но дори да можеше, едва ли щяха да му стигнат познанията по свръхоптика, за да разбере целта на цялата тази работа.
Навярно стотици или дори хиляди такива плочи, всичките свързани чрез мрежа от кабели и захранвани от един ядрен микрореактор в купола, поглъщаха и отразяваха светлината по установен начин под различни ъгли спрямо Слънцето. Навярно така светлинната енергия можеше някак си да се направлява през хиперпространството.
И навярно скъсани кабели и разбити плочи не позволяваха завършването на общия модел.
Лъки насочи отново ергометъра. Сега сигналната светлина беше много по-ярка и той продължи в указаната посока.
