— Навредил си на хора, които не виждаш. Аз ти го казвам.
— Не съм навредил на никой човек — продължи да упорствува роботът, а Лъки се намръщи на лекомисленото повторение. Вероятно не беше много нов модел, въпреки лъскавия си външен вид.
— Инструктиран съм да избягвам хората. Предупреждават ме, когато идват хора, но за вас не бях предупреден.
Погледът на Лъки се премести от сянката към яркия меркуриански пейзаж. Червеникав и сив в по- голямата си част, той беше нашарен от големи петна черен ронлив материал, който изглежда беше нещо обикновено в тази част на Меркурий. Лъки мислеше как Майндс два пъти бе забелязвал робота (сега неговият разказ придобиваше смисъл) и как бе го изгубил от погледа си, опитвайки се да го доближи. Неговото собствено тайно нашествие на Сгряваната от Слънцето страна, съчетано с използуването на ергометър, за щастие бе измамило робота.
— Кой те предупреди да избягваш хора? — попита внезапно и настоятелно той.
Лъки не очакваше, че ще успее да изненада робота. Неговият мозък е само един механизъм, размишляваше той. Не може да бъде измамен или заблуден, както не можеш да измамиш светлината на скафандъра да се включи, когато се престориш, че натискаш бутона за включването й.
— Инструктиран съм да не отговарям на този въпрос — отвърна роботът и после бавно и със скрибуцане, сякаш думите излизаха против волята му, добави: — Не желая да ми задавате повече такива въпроси. Те са обезпокоителни.
Да се наруши Първият закон е все пак по-обезпокояващо, помисли Лъки.
Той нарочно излезе от сянката и попита последвалия го робот:
— Какъв е твоя сериен номер?
— РЛ-726.
— Много добре, РЛ-726. Ти разбираш, че аз съм човек, нали?
— Да.
— Аз не съм екипиран да издържам на Меркурианското слънце.
— Аз също — каза роботът.
— Разбрах това — рече Лъки, спомняйки си как преди няколко минути роботът щеше за малко да падне.
— Все пак един човек е много по-зле екипиран, отколкото един робот. Разбра ли?
— Да.
— Тогава слушай. Аз искам да спреш разрушителните си действия и да ми кажеш кой ти е наредил да разрушаваш оборудването.
— Аз не съм инструктиран…
— Ако не се подчиниш — предупреди Лъки, — ще остана на Слънце, докато не бъда убит от лъчите му, а ти ще нарушиш Първия закон, като допуснеш нещо, което си можел да предотвратиш.
Лъки чакаше неумолимо. Едно изявление на робот, разбира се, не можеше да бъде прието като свидетелско показание от никой съд, но ако получеше очаквания отговор би се уверил, че е на прав път.
Роботът обаче не отговори. Той се залюля. Едното му око замря (още един дефект) и после отново оживя. Роботът издаде нечленоразделен звук и после каза с почти пиянско фъфлене:
— Ще ви заведа на безопасно място.
— Аз ще се съпротивлявам и ти ще ме нараниш — отвърна Лъки. — Но ако ми отговориш на въпроса, ще се върна доброволно в сянката.
Мълчание.
— Ще ми кажеш ли кой ти нареди да разрушаваш оборудването? — попита Лъки.
Роботът внезапно се втурна напред и спря едва на два фута от него.
— Казах ви да не задавате този въпрос.
Протегна ръце, сякаш да хване Лъки, но не завърши движението.
Лъки го наблюдаваше строго и без интерес. Един робот не можеше да навреди на човешко същество.
Роботът повдигна едната от мощните си ръце и я постави върху главата си досущ като човек с главоболие.
Главоболие!
Светкавична мисъл премина през главата на Лъки. Велика Галактико! Та той е бил сляп! Глупаво, престъпно сляп! Не краката на роботът бяха в неизправност, нито гласа му, нито очите му. Как би могла да ги повреди горещината? Точно така, сигурно беше засегнат деликатният позитронен мозък, изложен непосредствено на горещината и радиацията на меркурианското слънце. Откога? От месеци?
Вероятно този мозък беше вече отчасти разрушен.
Ако ставаше дума за човек, би могло да се каже, че той е в един от стадиите на умствено разстройство или че е на път да полудее.
Луд робот! Полудял от горещината и радиацията!
В каква ли степен биха се задържали Трите закона на роботиката в един повреден позитронен мозък?
И ето че Лъки стоеше там, заплашвайки един робот със собствената си смърт, докато самият робот, почти луд, напредваше към него с протегнати ръце.
Самата дилема, поставена от Лъки пред робота, може би го бе подлудила допълнително.
Лъки предпазливо отстъпи.
— Не се ли чувствуваш добре? — попита го той.
Без да отговори, роботът ускори хода си.
Ако се готви да наруши Първия закон, помисли Лъки, мозъкът му би трябвало да е на границата на пълно разпадане. Само един разпаднал се позитронен мозък е способен на това.
От друга страна роботът бе издържал месеци наред. Можеше да издържи още месеци.
Лъки говореше, опитвайки се отчаяно да забави развитието на нещата, за да има повече време за мислене.
— Главата ли те боли? — попита той.
— Боли? — попита роботът. — Не разбирам значението на тази дума.
— Започна да ми става горещо — каза Лъки. — По-добре ще е да се оттеглим в сянката.
Без да говори повече за прегряването си до смърт Лъки отстъпваше вече по-бързо.
— Казано ми е да предотвратявам всяка намеса в дадените ми заповеди — бучеше гласът на робота.
Лъки посегна с въздишка към бластера. Щеше да е жалко, ако бъде принуден да разруши робота. Той беше великолепно творение на човешките ръце и можеше да бъде полезен на Съвета в изследователската му дейност. А да го разруши, без дори да е получил желаната информация, беше неприемливо за него.
— Спри там, където си! — заповяда му Лъки.
При напредването към Лъки ръцете на робота се движеха на тласъци и той се изплъзна на косъм от тях със странично извъртане, използувайки най-пълно предимството на меркурианската гравитация.
Ако можеше да се примъкне до сянката и роботът да го последва там…
Охлаждането щеше да успокои тези разстроени позитронни маршрути. Роботът можеше да се поукроти, да стане по-разумен и Лъки може би щеше да избегне разрушаването му.
Той отново се изплъзна, а роботът префуча покрай него, изхвърляйки с металните си крака струи черна пръст, утаяваща се бързо върху повърхността на Меркурий поради липсата на атмосфера, която да я задържа и забавя движението й. Това беше едно зловещо преследване, при което вакуумът правеше безшумни стъпките на човека и робота.
Увереността на Лъки нарасна. Движенията на робота бяха станали по-резки. Контролът върху механизмите и релетата, движещи крайниците му, беше несъвършен и все по-лош.
Роботът явно се опитваше да го отклони от сянката. Определено и без всякакво съмнение се опитваше да го убие, а Лъки все още не можеше да се застави да използува бластера.
Стар внезапно спря. Роботът също спря. Стояха лице срещу лице на пет фута един от друг върху черното петно железен сулфид. Чернотата сякаш увеличаваше горещината и Лъки чувствуваше, че скоро
