ще припадне. Роботът стоеше неумолимо между него и сянката.
— Махни се от пътя ми — каза Лъки, изговаряйки с труд думите.
— Наредено ми е да предотвратявам всяка намеса в дадените ми заповеди — отвърна роботът — Вие се намесихте.
Лъки нямаше вече избор. Предположението му бе изцяло невярно. Никога и през ум не му беше минавало да се съмнява, че Трите закона на роботиката действуват при каквито и да е обстоятелства. Твърде късно бе прозрял истината, а погрешното му предположение бе изложило на риск собствения му живот е сега се налагаше да унищожи робота.
Той се прицели с тъга, но почти веднага установи, че за втори път е преценил погрешно. Беше чакал твърде дълго и насъбралите се горещина и умора бяха превърнали тялото му в несъвършена машина, също като тази на робота. Ръката му бавно се повдигна, но погледът и замаяният мозък на робота изглежда бяха два пъти по-бързи от неговите.
Лъки видя като в мъгла как той посегна и този път не можа да принуди умореното си тяло да се придвижи достатъчно бързо. Бластерът бе избит от ръката му и отлетя встрани, а металната ръка на робота се обви около талията му.
Дори да беше в отлично състояние, Лъки не би могъл да се противопостави на металните мускули на механичния човек. Това не бе по силите на никое човешко същество. Сега Лъки усети, че цялата му съпротивителна способност е изчезнала. Останала бе само горещината.
Роботът стягаше хватката, извивайки Лъки назад като парцалена кукла. В замайването си той помисли за слабата конструкция на топлоизолиращия скафандър. Обикновеният скафандър би го защитил дори от желязната прегръдка на робот, но топлоизолиращият не можеше. Всеки момент някоя част от него заплашваше да поддаде.
Свободната ръка на Лъки се люлееше безпомощно, а пръстите й се влачеха и забиваха в черната почва.
Една мисъл проблесна в съзнанието му. Той отчаяно се опита да задействува мускулите си и направи последен опит да избегне почти неизбежната смърт от ръката на един полудял робот.
12. ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ЕДИН ДУЕЛ
Опасността, грозяща Лъки, бе повторение, но с обратен знак на тази, с която няколко часа по-рано се беше сблъскал Бигман. Застрашаваше го не горещината, а нарастващият студ. Каменните „въжета“ го държаха така здраво, както металната прегръдка на робота стискаше Лъки. Все пак в едно отношение положението на Бигман беше по-малко безнадеждно. Вцепенените му пръсти отчаяно стискаха бластера в ръката на Ъртейл.
А бластерът бе започнал да се клати. Всъщност той така внезапно се изхлузи, че вцепенените пръсти на Бигман едва не го изпуснаха.
— Марсиански пясъци — промърмори Бигман, стискайки го здраво.
Само да знаеше къде в пипалата има уязвимо място и да взриви която и да е част от тях, без да убие Ъртейл или себе си, задачата щеше да е проста. При тези обстоятелства имаше само един и то не много добър начин да рискува.
Палецът му несръчно въртеше копчето за интензивност, като все повече я намаляваше. Главата на Бигман започна да се замайва, а това бе лош знак. Изминаха няколко минути, откакто бе забелязал последни признаци на живот у Ъртейл.
Интензивността вече бе намалена до минимум. Сега трябваше да достигне спусъка, без да изпусне бластера. В никакъв случай не биваше да го изпуска! Бластерът започна да се затопля. Бигман разбра това по тъмночервения цвят на контролната решетка на цевта. Нагряването беше вредно за нея, тъй като бластерът не беше конструиран за използуване като нагревател. Но по дяволите оръжието!
Тогава му се стори, че реалността трепна за момент, сякаш след миг щеше да изгуби съзнание.
В този момент Бигман усети първия прилив на топлина, постъпваща в тялото му от задъхващия се захранващ блок и издаде слаб вик на радост. Това показваше, че топлинната енергия повече не изтича директно в лакомо смучещите я пипала.
Раздвижи ръцете и краката си. Те бяха свободни. Пипалата изчезнаха.
Светлината на скафандъра стана по-силна и сега можеше по-добре да види мястото, където бе хвърлил бластера. Мястото, но не и самия него. Там, където трябваше да бъде, имаше една лениво движеща се маса от сиви преплетени пипала.
С трескаво движение Бигман грабна и бластера от Ъртейл, нагласи го на минимална интензивност и го хвърли още по-далеч от първия. Той щеше да задържи съществото, ако другият се беше вече изтощил.
— Хей, Ъртейл, чуваш ли ме? — попита го възбудено Бигман.
Никакъв отговор.
Събра остатъка от силите си и повлече облечената в скафандър фигура. Светлината на Ъртейловия скафандър мигаше, а измерителният уред показваше, че захранващият блок не е съвсем изтощен. Температурата в скафандъра му щеше бързо да се нормализира.
Бигман повика купола. Вече нямаше друг изход. При тяхната слабост и почти изтощени източници на енергия една нова среща с меркурианския живот би ги погубила. А той щеше да скрие местоположението на Лъки.
Хората от купола стигнаха учудващо бързо до тях.
С помощта на две чаши кафе, топла храна отвътре и светлината и топлината в купола отвън, живият ум и издържливото тяло на Бигман преодоляха преживяния неотдавна ужас и го превърнаха в един неприятен спомен.
Д-р Пивърейл обикаляше около него едновременно като загрижена майка и нервен старец. Стоманеносивата му коса бе разчорлена.
— Сигурен ли сте, че сте добре, Бигман? Здрав и невредим?
— Чувствувам се по-добре от всякога — подчерта Бигман. — Въпросът е как е Ъртейл?
— Очевидно ще се оправи — отвърна хладно астрономът. — Доктор Гардома го прегледа и се изказа оптимистично за състоянието му.
— Добре — рече с тайно задоволство Бигман.
— Безпокоите ли се за него? — попита малко изненадан д-р Пивърейл.
— Познахте. Подготвил съм му изненада.
В този момент, почти треперейки от вълнение, влезе д-р Хенли Кук.
— Изпратихме хора в мините — каза той. — Ще се опитат да заловят някое от съществата. Взеха със себе си нагряващи се възглавнички. Като стръв за риба, нали разбирате? — После се обърна към Бигман. — Имате късмет, че успяхте да се спасите.
— Не беше късмет, а резултат от обмислени действия — извиси се до писък гласът на Бигман. Изглеждаше обиден. — Прецених, че пипалата се стремят най-вече към пряко излъчваната топлина и че това е любимият им вид енергия. Затова им я предоставих.
После д-р Пивърейл излезе, но Кук остана и продължи да говори за съществата, разхождайки се напред-назад и разсъждавайки върху случилото се.
— Представете си! Старите разкази за смърт от измръзване в мините са били верни! Помислете само! Каменни пипала, действуващи като сюнгер за топлина, поглъщат енергията при всеки допир с нея. Сигурен ли сте в описанието, Бигман?
— Разбира се, че съм сигурен. Когато заловите някое, сам ще видите.
— Какво откритие!
— Как не са ви хванали досега? — попита Бигман.
— Казвате, че се сливат със заобикалящата ги среда. Защитна мимикрия. Освен това нападат човека само когато е сам. Може би — той говореше все по-бързо и по-живо, преплитайки и извивайки дългите си пръсти, — тук е налице някакъв инстинкт или елементарен разум, който ги пази скрити и невредими. Сигурен
