Ашли изпука пръсти.
— Онзи чудак… Как му беше името? Уендъл Ърт.
— Точно така. Този човек е брилянтен в своята странност. Консултирал е Бюрото по няколко заплетени случая. Винаги е бил точен. Не виждаш ли, че самата записка ни кара да се обърнем към него? Стрелката сочи Земята.2 Ребусът не може да бъде по-точен! „Идете при Ърт!“ Написано е от човек, бил негов ученик!
Ашли се взираше в листа настойчиво.
— Господи, възможно е! Но какво повече би могъл да ни каже Ърт от това, което вече знаем?
— Предлагам да попитаме него самия!
Ашли се огледа любопитно. Обръщаше се от една страна на друга тръпнещ. Чувстваше се така, сякаш бе попаднал в някакъв тайнствен магазин, тъмен и опасен. Сякаш всеки миг от ъгъла щеше да зафучи пискащ демон.
Светлината беше оскъдна, сенките — в изобилие. Стените изглеждаха далечни, мрачно съживени от претрупани с книги лавици. В единия ъгъл стоеше тримерен телескоп. Зад него висеше звездна карта, която трудно би могла да се разчете. Лунната карта в другия ъгъл би могла да бъде и на Марс.
Само бюрото в центъра на стаята, претрупано с разхвърляни листове и разтворени книги, беше идеално осветено. От миниатюрен диаскоп стърчеше филм. Старомоден будилник тиктакаше весело.
Ашли откри, че трудно би могъл да отгатне, дали навън слънцето все още е високо в небосклона. Тук, вътре, цареше вечна нощ. Нямаше и следа от прозорец, въпреки че отнякъде струеше свеж въздух. И този факт не можа да го отърве от чувството за клаустрофобия.
Ашли неволно се доближи до Девънпорт. Спътникът му явно не усещаше тягостната обстановка.
— Ще се появи всеки момент, сър — сякаш се опита да го успокои колегата му.
— Тука винаги ли е така? — попита Ашли.
— Винаги. Ърт напуска това място, единствено когато трябва да прекоси двора, за да води своя курс.
— Господа — дочу се тенор зад тях. — Толкова се радвам да ви видя!
Закръглена фигура бързо премина сенките и застана в осветеното пространство. Човекът се хилеше, нагласяйки кръглите си очила с плътни лупи вместо стъкла. Пипкавите му дебели пръсти хлъзгаха очилата по заострения му нос.
— Аз съм Уендъл Ърт — представи се той.
Величието на брадичката, тип Ван Дайк, върху усмихнатото му лице, изобщо не се връзваше с тромавата му фигура.
— Господа, радвам се, че намерихте време за мен — каза чудакът, сядайки на стола зад бюрото. Краката му висяха пет сантиметра над пода. — Господин Девънпорт може би помни, че аз обичам да си стоя в кабинета. Мразя да пътувам, а още повече — да се разхождам. Единствената разходка, която си позволявам, е в двора на Университета. Все пак трябва да водя класовете си, нали?
Ашли стърчеше насред стаята, видимо смутен. Ърт го гледаше, самият той притеснен. Домакинът измъкна отнякъде носна кърпичка и започна да забърсва стъклата на своите очила.
— Разбирам — каза Ърт, — няма къде да седнете. Моля, вземете си столове. Преместете онова, което е върху тях, и се настанявайте!
Девънпорт свали купчина книги от един и ги постави на пода. После подаде стола на своя шеф. След това внимателно подхвана череп, настанен върху другия и го постави върху бюрото. Челюстта му бе хлабаво прикрепена и черепът се завзира в тях с разтворена уста.
— Не му обръщайте внимание — посъветва любезно домакинът, — той е безопасен. Е, господа, кажете какво ви води при мен?
Девънпорт изчака шефа си да говори пръв, но онзи мълчеше. С видимо удоволствие той зададе въпроса си:
— Доктор Ърт, спомняте ли си един ваш студент — Дженингс? Карл Дженингс?
Усмивката на професора изчезна, заличена от усилието на паметта му. Изпъкналите му очи примигнаха.
— Не — отговори той накрая. — Поне не в този момент.
— Дипломиран геолог. Преди няколко години е завършил курс по екстратерология при вас. Нося негова снимка, ако това ще помогне?
Ърт внимателно се взря във фотографията, но по лицето му все още липсваше озарение. Девънпорт продължи:
— Оставил е тайнствено съобщение с огромна важност. Досега не сме успели да го транскрибираме, но бележката сама сочи, че трябва да дойдем при Вас.
— Така ли? Много интересно! И защо трябва да потърсите точно мен?
— Необходим ни е Вашия съвет относно разчитането на символите.
— Мога ли да я видя?
Ашли подаде листа на Уендъл Ърт. Екстратерологистът я заразглежда безмълвен. Накрая попита:
— Къде казва, че трябва да се обърнете към мен?
Ашли изглеждаше развълнуван, но Девънпорт го изпревари.
— Стрелката, сочеща към символа на Земята.
— Виждам я, но тя може и да значи: „Вървете на Земята“, ако е намерена на друга планета?
— Открита е на Луната, доктор Ърт, и наистина може да се тълкува и така. Но когато разбрахме, че Дженингс е бил Ваш студент, променихме становището си.
— Изкарал е курс по екстратерология в нашия университет?
— Точно така.
— През коя година, господин Девънпорт?
— През осемнадесета.
— О, в такъв случай ребусът е решен.
— Имате предвид съдържанието на записката?
— Не, съобщението не ми говори нищо. Стана ми ясно защо отначало не се стих за него, но сега си спомням. Той беше изключително скромен и тих човек, стремящ се да овладее и научи всичко. Изобщо не е запомнящ се тип. Без това — и той посочи съобщението, — никога не бих си спомнил за него.
— Защо бележката промени нещата? — попита Девънпорт.
— Играта на думи. Това определено е Дженингс. Той имаше невероятно влечение към каламбурите. От него си спомням единствено постоянните му опити да завоалира думите. Аз обичам, не, обожавам шегата с изразите. Дженингс беше ужасен в опитите си. Липсваше му талант да ги прави, но толкова ги жадуваше…
Ашли неочаквано се намеси:
— Това съобщение е абсолютна игра на думи, доктор Ърт. Олицетворява точно това, което казахте.
— Да! — Ърт нагласи очилата и се надвеси над записката. Присви пълните си устни и изчурулика весело: — Не разбирам нищо!
— В такъв случай… — Ашли сви ръце в юмруци.
— Но ако ми подскажете за какво се отнася — продължи Ърт, — тогава може би ще се досетя…
Девънпорт побърза да се намеси:
— Може ли, сър? Мисля, че на този човек може да се разчита…
— Давай — измърмори Ашли. — Поне няма да навреди.
В телеграфен ред Девънпорт възпроизведе цялата ситуация. През това време дебелите пръсти на професора се плъзгаха по бюрото, сякаш чистеха несъществуваща цигарена пепел. В края на разказа той качи краката си на стола и ги кръстоса. Приличаше на Буда, олицетворение на блаженството. Когато Девънпорт млъкна, професорът запази мълчание още дълго. Накрая каза:
— Имате ли запис на разговора, послужил на Ферант да направи своите изводи?
— Да — отговори Девънпорт. — Бихте ли желали да го видите?
— Моля!
