— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…
— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.
— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што4?
— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?
— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.
Клеон навъсено се умисли.
— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.
— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.
— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?
— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.
— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.
— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.
Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.
— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.
— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.
— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.
И Демерцел отвърна:
— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.
5
Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.
Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.
Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?
Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.
И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най- благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.
Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…
И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).
Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.
Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.
От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.
Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.
Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.
Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.
Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти —
