Фондацията

— Много объркваща заблуда. Ето го космодрума!

В далечината мрачно се извисяваше чакащият космически кораб. Хардин закрачи през снега натам и при отворения шлюз се обърна с протегната ръка.

— Довиждане, Лий. Не ми се иска да те оставям по такъв начин на топа на устата, но няма друг, на когото мога да се доверя. Моля те, пази се от огъня.

— Не се безпокой. Пламъкът е достатъчно горещ. Ще изпълня нарежданията. — Той се отдръпна и шлюзът се затвори.

6

Салвор Хардин не отпътува веднага за планетата Анакреон, от която кралството бе взело името си. Той пристигна там едва в деня преди коронацията, след като набързо бе посетил осем от най-големите звездни системи на кралството — оставаше само колкото да поговори с местните представители на Фондацията.

Пътуването му създаде потискаща представа за големината на кралството. Беше тресчица, незначително петънце в сравнение с невъобразимите простори на Галактичната империя, на която навремето е било изтъкнат член; но за човек, чиито мисловни навици са били изградени на една само планета и при това рядко населена, мерките на Анакреон в площи и население бяха зашеметяващи.

Като запазваше почти напълно границите на бившата префектура Анакреон, то обхващаше двадесет и пет звездни системи, шест от които имаха повече от един обитаван свят. Населението от деветнадесет милиарда, макар да беше по-малко, отколкото в славните дни на Империята, бързо се увеличаваше успоредно с все по-големия научен напредък, поощряван от Фондацията.

И едва сега Хардин се смая от огромността на тази задача. Дори след тридесет години само главната планета притежаваше енергия. Външните провинции все още имаха огромни райони, където ползването на атомната енергия не беше възобновено. Дори постигнатият напредък нямаше да е възможен, ако не бяха все още годните за работа реликви, оставени от отлива на Империята.

Когато пристигнаха на главната планета, Хардин установи, че всякаква нормална делова дейност е напълно замряла. Из външните провинции още нямаше празненства; но тук, на планетата Анакреон, всеки човек участваше трескаво във възбудената, блестяща религиозна бъркотия, оповестяваща пълнолетието на техния крал Леополд.

Хардин успя да задържи само половин час изтощения и изтормозен Верисов, преди посланикът да беше принуден да се втурне да надзирава още един храмов фестивал. Но половината час се оказа изключително полезен и Хардин доста доволен се подготви за фойерверките през нощта.

Изобщо той се държеше като наблюдател, защото не изпитваше влечение към религиозните обреди, които несъмнено трябваше да извърши, ако разберяха кой е. Затова, когато балната зала на двореца се изпълни с блестяща тълпа, съставена от представители на най-висшата и най- високопоставената аристокрация, той не се отделяше от стените и едва го забелязваха или въобще не му обръщаха внимание.

Бяха го представили на Леополд заедно с дълга редица други, и то от безопасно разстояние, защото кралят седеше отделен във впечатляващо самотно величие, обграден от смъртоносния си радиоактивен ореол. И само след по-малко от час този същият крал щеше да заеме мястото си върху масивния трон от родиево-иридиева сплав, украсен със златни релефи и скъпоценни камъни, а след това тронът и всичко около него щеше да се издигне величествено във въздуха, бавно щеше да прелети над пода и да увисне до големия прозорец, през който огромните тълпи от обикновени хора можеха да видят своя крал и да се навикат почти до припадък. Разбира се, тронът нямаше да е толкова масивен, ако в него не беше вграден атомен двигател.

Минаваше единадесет часът. Хардин не го свърташе и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Устоя на желанието да се качи върху стол. Тогава видя Виенис да си пробива път през тълпата към него и се отпусна.

Виенис напредваше бавно. Почти на всяка крачка трябваше да разменя любезно думи с някой уважаван благородник, чийто дядо бе помагал на дядото на Леополд да граби кралството и поради това бе получил титлата херцог.

Накрая Виенис се освободи от последния, облечен в униформа пер и стигна до Хардин. Усмивката му се изкриви самодоволно, а черните му очи гледаха изпод вежди с блясъци на задоволство.

— Драги Хардин — поде той с нисък глас, — щом отказвате да съобщите кой сте, трябва да очаквате скука.

— Не скучая, Ваше превъзходителство. Всичко е изключително интересно. Знаете, че на Терминус нямаме подобни спектакли.

— Несъмнено. Но бихте ли дошли в моите помещения, където ще можем да поговорим по-обстойно и значително по-уединени?

— Разбира се.

Хванати под ръка, двамата се изкачиха по стълбището и не една вдовстваща херцогиня вдигна изненадана лорнета си и се зачуди кой ли е този, облечен в обикновени дрехи и интересен на вид чужденец, на когото принц-регентът така явно отдаваше почит.

В покоите на Виенис Хардин се отпусна в пълно удобство и с промърморена благодарност прие чашата питие, налято лично от ръката на регента.

— Вино от Локрис, Хардин — отбеляза Виенис, — от кралската изба. Истинско — на възраст два века. Било е направено десет години преди зеонийския бунт.

— Истинска кралска напитка — съгласи се Хардин учтиво. — За Леополд I, крал на Анакреон.

Пиха и след последвалото мълчание Виенис добави иронично:

— И скоро император на Периферията, а по-нататък кой знае? Някой ден Галактиката може отново да бъде обединена.

— Несъмнено. От Анакреон ли?

— Защо не? С помощта на Фондацията нашето научно превъзходство над останалата част от Периферията ще бъде неоспоримо.

Хардин остави празната си чаша.

— Да, разбира се — каза той, — само че Фондацията е задължена да помага на всяка нация, която поиска от нея научна помощ. Поради високия идеализъм на правителството ни и великата морална цел на нашия основател Хари Селдън ние не сме в състояние да отдаваме предпочитания. Това не може да се промени, Ваше превъзходителство.

Усмивката на Виенис се разшири.

— Духът на Галактиката — да използвам популярния жаргон — помага на онези, които си помагат сами. Разбирам напълно, че оставена сама на себе си, Фондацията никога няма да ни сътрудничи.

— Не бих се изразил така. Ние ремонтирахме за вас имперски кръстосвач, макар моето навигационно управление да го искаше за изследователски цели.

— Изследователски цели! — повтори иронично последните му думи регентът. — Да! Но нямаше да го ремонтирате, ако не ви бях заплашил с война.

— Не зная — отвърна с успокоителен жест Хардин.

— Аз зная. И заплахата винаги е била действителна.

— И продължава да съществува?

— Сега е вече доста късно да се говори за заплахи. — Виенис бе хвърлил бърз поглед върху часовника на бюрото му. — Слушайте, Хардин, вие сте били вече веднъж на Анакреон. Тогава бяхте млад; и двамата бяхме млади. Но дори и тогава имахме съвсем различен поглед върху нещата. Вие сте, както казват, миролюбец, нали?

— Предполагам, че съм. Поне смятам насилието за неикономичен начин да се постигне определена цел. Винаги съществуват по-добри заместители, макар понякога да не са толкова преки.

— Да, чувал съм прословутия ви израз „Насилието е последното средство на некомпетентния“. И все пак — регентът почеса леко едното си ухо с превзета разсеяност, — не бих нарекъл себе си точно некомпетентен.

Хардин кимна учтиво и не отвърна нищо.