сухият сезон — добави той, за да поддържа разговора. — Аз лично не си правя труда да излизам навън. За последен път бях под открито небе преди три години. Един път като го видиш, е достатъчно… ето ви билета. Специалният асансьор е отзад. Пише „За кулата“. Трябва само да се качите в него.
Асансьорът беше от новия тип, който се завдижва чрез гравитационно отблъскване. Гаал влезе в него, последваха го и други. Операторът натисна едно копче. Когато притеглянето стана нула, за миг Гаал почувства, че увисва в пространството, после теглото му постепено започна да се възвръща, докато асансьорът ускоряваше движението си нагоре. Последва намаляване на скоростта и стъпалата му се отлепиха от пода. Подвикна, без да иска.
— Пъхнете краката си под релсата — посъветва го операторът. — Не прочетохте ли надписа?
Другите бяха постъпили точно така. Те му се усмихваха, докато той с отчаяни усилия се мъчеше напразно да пропълзи надолу по стената. Обувките им се притискаха с горната си част в хромираните релси, поставени успоредно една спрямо друга по пода на разстояние шестдесет сантиметра. Забеляза ги, когато влезе, но не им обърна внимание.
Тогава някаква ръка го хвана и го придърпа надолу.
Когато асансьорът спря, той задъхано благодари. Излезе на откритата тераса, обляна в бяло сияние, от което го заболяха очите. Мъжът, чиято ръка току-що му бе помогнала, вървеше веднага след него. Той му съобщи любезно:
— Има достатъчно места за сядане.
Гаал затвори уста; тя беше зинала.
— Изглежда, наистина е така — отвърна той. Автоматично се запъти към седалките, но спря. — Ако нямате нищо против, за миг ще отида до парапета. Искам… да поогледам.
Мъжът добросърдечно му махна с ръка да върви и Гаал се наведе над високия до рамената парапет, потопи се в цялата панорама.
Земята не се виждаше. Тя се губеше под все по-сложните структури, дело на човешка ръка. Нямаше друг хоризонт освен метални очертания на фона на небето, проснали се почти униформено сиви, и разбра, че е така по цялата суша на планетата. Не се забелязваше почти никакво движение — няколко спортни летателни апарата лениво плаваха в небето, но той знаеше, че цялото бурно движение на милиарди хора ставаше под металната кожа на този свят.
Не се виждаше нищо зелено; никаква пръст, нищо друго живо освен човека. Мина му през ума, че някъде в този свят се намира дворецът на императора, разположен сред неколкостотин квадратни километра естествена почва, озеленен с дървета, блеснал в багрите на дъгата от цветя. Той беше малък остров сред океан от стомана, но не се виждаше от мястото, където се намираше Гаал. Можеше да е на десет хиляди километра оттам. Гаал не знаеше.
Скоро ще трябва да направи своята екскурзия около планетата!
Той въздъхна шумно и най-после осъзна, че вече се намира на Трантор; на планетата, която беше център на Галактиката и утроба на човешката раса. Не видя никоя от слабостите му. Не забеляза да кацат кораби с храни. Не знаеше за вратната артерия, която съединяваше четиридесетте милиарда на Трантор с останалата Галактика. Съзнаваше само най-великото дело на човека; окончателното и почти надменно завладяване на един свят.
Отдръпна се малко замаян. Приятелят му от асансьора сочеше един стол до себе си и Гаал седна на него.
— Казвам се Джерил — усмихна се мъжът. — За първи път ли сте на Трантор?
— Да, мистър Джерил.
— Така си и помислих. Джерил е малкото ми име. Ако имате поетичен темперамент, Трантор ви очарова. Но транторианците никога не идват тук горе. Не им харесва. Изнервя ги.
— Изнервя!… Аз се казвам Гаал, между другото. Защо да ги изнервя? Великолепно е!
— Въпрос на субективно мнение, Гаал. Ако сте роден в килер и отрасъл в коридор, работите в килия и прекарвате отпуската си в претъпкан солариум, когато излезете на открито и над вас няма нищо друго освен небето, не е изключено да изпаднете в нервна криза. След като навършат пет години, децата ги извеждат тук веднъж годишно. Не зная дали има някаква полза. Всъщност те не излизат достатъчно на открито и първите няколко пъти пищят, докато изпаднат в истерия. Трябва да започват още щом ги отбият, да излизат веднъж седмично. Разбира се — продължи той, — това не е от значение. Какво ще стане, ако въобще не излизат? Там долу те са щастливи и управляват Империята. На каква височина мислите, че се намираме?
— На осемстотин метра? — рече Гаал и се запита дали това не звучи наивно.
— Не. Само на сто и петдесет метра.
— Какво? Но асансьорът вървя…
— Зная, но повечето време той само се издигаше към нивото на повърхността. На Трантор тунелите достигат на километър и половина надолу. Той е като айсберг. Девет десети от него не се виждат. По крайбрежието дори навлиза няколко километра под дъното на океана. Всъщност ние сме проникнали толкова надолу, че можем да използваме температурната разлика между повърхността и на дълбочина около три километра, за да си доставяме цялата ни необходима енергия. Знаехте ли го?
— Не, мислех, че използвате атомни генератори.
— Навремето ги използвахме. Но така е по-евтино.
— Мога да си представя.
— Какво мислите за всичко това? — За миг добронамереността на човека се изпари и се превърна в лукавство. Той придоби едва ли не потаен вид.
Гаал се повъртя на стола си.
— Великолепно — повтори той.
— В отпуска ли сте тук? Пътувате? Разглеждате забележителностите?
— Не съвсем. Винаги съм искал да посетя Трантор, но дойдох тук преди всичко да работя.
— Охо?
Гаал се почувства задължен да обясни по-подробно.
— Към проекта на доктор Селдън в Транторския университет.
— Гарвана Селдън?
— Ами не. Имам предвид Хари Селдън — психоисторика Селдън. Не познавам Гарвана Селдън.
— И аз имам предвид Хари. Наричат го Гарвана. Прякор, нали разбирате? Все предсказва бедствия.
— Така ли? — Гаал беше искрено удивен.
— Би трябвало да го знаете. — Джерил вече не се усмихваше. — Значи идвате да работите при него?
— Ами да. Аз съм математик. Защо предсказва бедствия? Какви бедствия?
— А вие какви мислите?
— Опасявам се, че нямам никакво понятие. Чел съм статиите, които доктор Селдън и неговата група публикуват. Те засягат теорията на математиката.
— Да, трудовете, които публикуват.
Гаал изпита досада.
— Струва ми се, че е време да се прибирам в стаята — кака той. — Беше ми много приятно, че се запознахме.
Джерил му махна равнодушно с ръка за сбогуване.
Гаал завари в стаята да го чака един човек. За миг остана твърде стреснат, за да вложи в думи неизбежното „Какво правите тук?“, което се надигна към устните му.
Човекът стана. Беше стар, почти напълно плешив и накуцваше, но очите му бяха сини и блестяха.
— Аз съм Хари Селдън — каза той миг преди обърканият мозък на Гаал да съпостави действителното лице със спомена за него от многократно гледаните снимки.
4
ПСИХОИСТОРИЯ — …Гаал Дорник, като използвал нематематически понятия,
