МУЛЕТО — …За Мулето се знае много по-малко, отколкото за когото и да било в историята на Галактиката. Истинското му име е непознато. Представата за по-ранния му живот се гради на чисти предположения. Дори периодът на най-голямата му известност е стигнал до нас предимно чрез разказите на неговите противници и само отчасти — чрез тези на една жена…
Първото впечатление на Байта от Хейвън съвсем не беше прекрасно. Нейният съпруг й го показа — една безинтересна звезда, изгубена в празнотата на Периферията. Намираше се сравнително близо до последния разсеян звезден куп, където разпръснатите точки светлина блещукаха самотно. Освен това Хейвън беше беден и незабележителен.
Торън съзнаваше, че като за първа крачка в семейния живот на червеното джудже му липсва внушителност, и затова устните му стеснително се свиха:
— Знам, Байт… Това не е най-добрата замяна, нали? Имам предвид — Фондацията срещу това!
— Отвратителна замяна, Торън. Ако знаех, изобщо нямаше да се омъжа за теб! — каза Байта и когато лицето на Торън за миг придоби наскърбено изражение, преди той да възстанови равновесието си, тя продължи със специалния си „топъл“ тон: — Какви ги вършиш, глупаче! Сега остава само да прехапеш устни и да ме погледнеш с умиращ поглед, преди да си поплачеш на рамото ми, докато аз те галя по наелектризираната коса… Искаше да ме изпиташ, нали? Очакваше да кажа: „С теб, Торън, навсякъде ще се чувствам щастлива!“ Или: „Междузвездните дълбини ще ни бъдат дом, скъпи мой, само да си с мен!“… Признай си! — тя го посочи с пръст, но трябваше бързо да отдръпне ръката си, преди зъбите на Торън игриво да се впият в нея.
— Ако капитулирам и призная, че си права — отвърна той, — ще приготвиш ли обяда?
Байта съсредоточено кимна и той усмихнато я заразглежда.
Всъщност тя не беше красавица според стандартите на повечето хора /той го признаваше/ — поне не, докато човек не се вгледаше в нея по-добре. Косата й бе черна, лъскава и права; устата й малко голяма, но пък това се компенсираше от гъстите вежди, които отделяха бялото чело от блестящите махагонови очи, винаги пълни със смях.
А зад стабилната и устойчива фасада на практичен, лишен от романтика и добре премислен по отношение на всичко живот, имаше едно малко езерце от нежност, което не се набиваше в очи, но можеше и да бъде докоснато, ако знаеш как — и ако се преструваш, че изобщо не ти е нужно.
Торън провери уредите, без да е необходимо, и реши да поотдъхне. Оставаше им само един междузвезден скок и след това имаха още няколко милипарсека „направо“, преди да се наложи използването на ръчните манипулации. Той се надигна, подпрян на облегалката на стола си, за да погледне към склада, където Байта жонглираше с хранителните контейнери.
В отношението му към нея имаше известна доза егоизъм — самодоволство на човек, който за последните три години се е преборил с комплексите си замалоценност. Защото освен всичко друго, той беше и провинциалист. Дори не просто провинциалист, а син на един търговец-ренегат, докато Байта произхождаше от Фондацията и даже можеше да проследи рода си назад до Малоу. Вътрешно Торън трепереше. Само по себе си да я доведе на планета като Хейвън, с нейния каменен свят и пещерни градове, беше достатъчно лошо. Но като се вземе предвид и традиционната ненавист на номадите-търговци към уседналите граждани, ставаше от лошо по-лошо.
И все пак, какво да му мисли…
След вечерята дойде ред на последния скок.
Хейвън гневно пламтеше в тъмночервено, а втората му планета беше оградена с ореола на замъглената червеникава атмосфера и наполовина потопена в тъмнина. Байта се въртеше около обзорния екран, на който се виждаше Хейвън II в центъра на паяжина преплетени линии. Гласът й звучеше печално, когато каза:
— Как бих искала вече да съм се срещнала с баща ти. Ако той не ме хареса…
— Тогава ще бъдеш първото хубаво момиче, което той не е харесал — отбеляза Торън. — Преди да изгуби ръката си и да престане да кръстосва Галактиката, той… Е, ако го попиташ за това, ще ти говори, докато ушите ти се превърнат в царевични кочани. При това той никога не разказва два пъти една и съща история по еднакъв начин.
Хейвън II бързо се приближаваше. Моретата отегчително се въртяха под тях, покрити със сивкави люспи, те се появяваха и изчезваха между тънките облаци. По крайбрежията стърчаха назъбени планини.
— Закопчан ли ти е костюмът? — запита Торън. Заобленото лице на Байта беше зачервено и изглеждаше съвсем кръгло в прилепналия, затоплен отвътре костюм от пореста материя.
Отблизо морето се оказа набръчкано, но едва накрая стана ясно, че всъщност от хоризонт до хоризонт се простира огромно ледено поле. Корабът с хрущене се приземи върху леда, съвсем близо до едно плато.
Торън и Байта несръчно се покатериха по скалите и се потопиха в тъмнината на нощта. Байта се задъха от режещия студен въздух. Торън я сграбчи за лакътя и я увлече по гладката плътна повърхност към веселите изкуствени светлинки в далечината.
Предните постове ги пресрещнаха на половината път и след като шепнешком размениха няколко думи с Торън, ги пропуснаха нататък. Вятърът и студът изчезнаха, когато каменната порта се отвори и после се затвори зад тях. Топлата вътрешност, осветена от светещи стени, беше изпълнена със странна човешка суетня. Хората вдигнаха глави от бюрата си и Торън приготви документите.
Те му бяха върнати след кратък преглед и той каза на жена си:
— Сигурно татко предварително е уредил формалностите. Обикновено процедурата трае около пет часа.
Двамата продължиха навътре и Байта изведнъж възкликна:
— О, Боже… Господи…
В пещерния град беше ден, облят от бялата светлина на младо слънце. Не че там имаше истинско слънце, разбира се, но това, което трябваше да се нарича небе, се губеше в ослепителен блясък. Топлият въздух бе напоен с растителни аромати.
— Но това е прекрасно, Тори! — възкликна Байта.
Торън пламенно се засмя.
— Е, Байт, не е като във Фондацията, разбира се, но това е най-големият град на Хейвън II — двадесет хиляди души население — и се надявам, че ще ти хареса! Знаеш ли, тук няма дворци за забавления, но пък няма и тайна полиция!
— О, Тори, това е също като град-играчка! Целият в бяло и розово — и толкова изящен…
— Е… — Торън погледна към града заедно с нея. В по-голямата си част къщите бяха двуетажни, направени от камък. Кулите на Фондацията, както и огромните комунални сгради на Старите Кралства, бяха забравени. Тук имаше индивидуалност, а мащабите бяха малки — една останка от света на личната инициатива във времето на масово съжителство в Галактиката.
— Байт, татко е тук! — отбеляза Торън. — Точно там, където соча, мила! Не го ли виждаш?
Тя го видя. Създаваше впечатление за едър мъж. Енергично им махаше и пръстите му широко се разтваряха във въздуха. Виковете му едва стигаха до тях. Байта повлече мъжа си надолу през ниско скосените ливади. Забеляза един дребен човек с бяла коса, който направо се губеше до огромния еднорък гигант, който продължаваше да вика и да маха.
Торън изкрещя през рамо:
— Това е доведеният брат на баща ми! Онзи, дето е ходил във Фондацията…
Те се срещнаха на поляната, смееха се и говореха несвързано, докато бащата на Торън не сложи точка
