забравят за известно време, достатъчно, за да ни даде възможност да планираме по-нататък.
— Какво мислиш, Тори?
Торън слабо се усмихна и подръпна кафявата къдрица, която беше паднала край едното му око.
— Звучи добре, но кой е Мулето? Какво знаеш за него, Ранду?
— Все още нищо. Ще се наложи да използваме теб, Торън, а също и жена ти, ако пожелае. Вече говорихме за това, баща ти и аз. И го обсъдихме внимателно.
— Така значи, Ранду? И какво искате от нас? — младият мъж хвърли бърз поглед към жена си.
— Прекарахте ли вече медения си месец?
— Е… да… ако може да се нарече така пътуването ни от Фондацията до тук…
— Какво мислиш за един по-хубав меден месец на Калгън? Субтропична планета — плажове, водни спортове, лов на птици — въобще чудесно място за почивка. Намира се на около седем хиляди парсека, не повече.
— И какво толкова има на Калгън?
— Там е Мулето. Или поне — хората му. Завзел го е миналия месец без битка, въпреки че военният управител на планетата оповестил заплахата си, че ще я превърне в йонен прах, но няма да я предаде…
— Къде е военният управител на Калгън сега?
— Никъде! — Ранду сви рамене. — Какво ще кажеш?
— Какво ще трябва да правим?
— Не знам. Фрейн и аз сме стари, а освен това сме и провинциалисти, както всички търговци от Хейвън. Ти сам го каза преди малко. Нашата търговия е много ограничена и не сме галактически скитници, както нашите праотци… Замълчи за малко, Фрейн! Вие двамата познавате Галактиката. Байта говори с чист фондациански акцент. Искаме просто да правите това, което сте правили винаги. Ако успеете да установите контакт… макар че едва ли… Та ако се решите, можете да се срещнете с цялата ни група, когато пожелаете… е, не преди следващата седмица. Трябва ви малко време да си починете.
Мълчанието беше кратко, после Фрейн изрева:
— Кой иска още нещо за пиене? Имам предвид освен мен!
12. Капитанът и кметът
Капитан Хан Притчър не беше свикнал с лукса на заобикалящата го обстановка.
Той мразеше самоанализите и всички други форми на философия и метафизика, непряко свързани с работата му, които го обезкуражаваха. И това му бе само от полза.
Неговата работа, в по-голямата си част, се състоеше от това, което Военният Департамент наричаше „разузнаване“. За изтънчените хора то звучеше като „шпионаж“, а за романтиците — като „събиране на сведения“. За съжаление, въпреки глупавото дрънкане по телевизията, „разузнаването“, „шпионажът“ и „събирането на сведения“ бяха в най-добрия случай мръсно занятие, съпроводено с рутинно предателство и фанатична вяра. Обществото прощаваше това, само защото беше в „интерес на държавата“, и тази философия винаги довеждаше капитан Притчър до заключението, че в името на този свят интерес, обществото се успокояваше много по-бързо от собствената му съвест. Такава философия просто го обезкуражаваше.
И сега, в луксозната приемна на кмета, мислите му отново се насочиха към същия проблем.
Непрекъснато повишаваха хора в йерархията, без да се съобразяват с него и въпреки по-малките им способности — тъкмо тях смятаха за по-добри. Може би защото той се противопоставяше на вечния дъжд от забележки и служебни мъмрения и въпреки това успяваше да оцелее, като упорито продължаваше да върви по свой път. Твърдо вярваше, че неподчинението на този „свят“ държавен интерес, в крайна сметка ще бъде признато за услуга, каквато и беше в действителност.
И тъй, Притчър се намираше в приемната на кмета, съпроводен от пет войника, като впечатляваща охрана отзад и вероятност от военно-полеви съд, който го заплашваше… отпред.
Тежката мраморна врата се отдръпна встрани, плавно и безшумно, като разкри атлазени стени, червен килим и две други мраморни врати, покрити с метални орнаменти. Двама служители в дрехи на райета, модел от преди три века, се приближиха и съобщиха:
— Аудиенция за капитан Хан Притчър от Информационния отдел.
Те отстъпиха с церемониален поклон, когато капитанът тръгна напред. Ескортът му спря пред външната врата и навътре той продължи сам.
От другата страна на вратата, в просторната, но просто обзаведена стая, зад голямо ъгловато бюро, седеше дребен мъж, който направо се губеше в огромната стая.
Кметът Индбър — третият по ред с това име — беше внук на първия Индбър. Той бил брутален, но способен и се е проявил отлично със способността си да заграбва със сила, а по-късно — и с умението, с което е сложил край на последните нелепи остатъци от човешкото право на свободен избор. Отгоре на всичко първият Индбър е владеел и едно по-велико умение — да поддържа относително мирен курс на управление.
Кметът Индбър беше също и син на втория Индбър, който пък е бил първият кмет на Фондацията, получил поста си по правото на наследство — но той струвал наполовина на баща си, защото успявал да бъде само брутален.
Тъй че кметът Индбър беше третият с това име и вторият, получил поста си по наследство. Той бе най- слабият от тримата, защото не беше нито брутален, нито способен, а само един превъзходен счетоводител, явно роден съвсем не там, където му е било мястото.
За Индбър Трети преувеличената геометрична страст към подреждането беше „система“, неуморимият, трескав интерес и към най-мъничките тънкости на всекидневната бюрокрация — „индустрия“, нерешителността, когато е прав, беше „предпазливост“, а сляпото упорство, когато греши — „непоколебимост“. И така, той не прахосваше пари, не убиваше ненужно хора и имаше извънредно добри намерения.
Мрачните мисли на капитан Притчър притичаха през всичко това, докато почтително стоеше пред огромното бюро, но твърдата му стойка не ги изрази с нищо. Той не се закашля и не пристъпи от крак на крак, докато слабото лице на кмета не се вдигна. Писалката му престана да отбелязва забележки по полетата на листовете, а чаршафът ситно напечатана хартия се прехвърли от една спретната купчина в друга.
Кметът внимателно сключи ръце пред себе си, като се стараеше да не наруши грижливата подредба на вещите върху бюрото си, и сякаш идентифицирайки личността на посетителя, каза:
— Капитан Хан Притчър, от Информационния отдел.
Капитан Притчър, в пълно съответствие с протокола, приведе едното си коляно към пода и остана така, с наведена глава, докато не чу:
— Изправете се, капитан Притчър!
С ясно доловима симпатия в гласа кметът съобщи:
— Вие сте тук, капитане, защото някакво нарушение отново Ви е противопоставило на Вашия пряк началник. Докладът относно това пристигна и понеже във Фондацията няма събитие, което да не ме интересува, реших да поискам информация лично от Вас. Надявам се, че не сте учуден?
Капитан Притчър изрече безизразно:
— Не, Ваше превъзходителство. Вашата справедливост е пословична.
— Нали! Нали! — човекът срещу него беше направо зарадван. В цветните контактни лещи, които носеше, попадна светлина по такъв начин, че придаде твърд, сух блясък на очите му. Преподреди щателно от купчина в редица с ветрилообразна форма папките с метални подвързии пред себе си. Пергаментовите листа вътре силно шумоляха, когато той ги обръщаше, дългият му пръст се движеше по редицата, докато говореше:
— Имам пълното Ви досие тук, капитане! Вие сте четиридесет и тригодишен и сте армейски офицер от седемнадесет години. Роден сте на Лоурис, родителите Ви са от Анакреон, не сте боледували тежко през детството си, един пристъп на мио… е, това не е важно… образование — преди военното — в Академията на науките, специализация — хипердвигатели, академична степен… хмм, много добре, трябва да бъдете
