— Добре дошли? — мрачно каза Комасън. — Може би! Но те са магьосници и сигурно са могъщи.
— Глупости! — отвърна Инчни. — Дистанцията замъглява истината. Фондацията си е нормален свят. Гражданите й са нормални хора — и те могат да умират!
Шофьорът поддържаше курса на аерокара. Реката отдолу се виеше като блестяща лента, когато той отрони:
— И не е ли с тях човекът, за когото говорят, че е разбудил световете по Периферията?
Комасън изведнъж стана подозрителен.
— Какво знаеш за това?
На лицето на шофьора вече нямаше усмивка.
— Нищо, сър. Това беше само един наивен въпрос.
Колебанието на земевладелеца беше кратко и той отбеляза брутално:
— Ти никога не си задавал наивни въпроси и твоите методи за придобиване на информация някой ден ще превият костеливия ти врат! Но все пак ще ти кажа — онзи човек се нарича Мулето и един негов пратеник беше тук преди няколко месеца по… по работа. Очаквам и друг… сега… за да приключим!
— А тези, новодошлите? Те май не са хората, които Ви трябват, а?
— Те нямат идентификацията, която би трябвало да притежават.
— Беше докладвано, че Фондацията е превзета…
— Не съм ти казвал такова нещо!
— Та беше докладвано… — хладно продължи Инчни, — и ако това е вярно, то те може да са бежанци и да бъдат укрити от хората на Мулето, въпреки приятелството ни с него.
— Мислиш ли? — Комасън беше неуверен.
— Сър, тъй като е добре известно, че приятелите на завоевателите винаги са последните им жертви, добре би било да разполагаме с такива хора, като средство за самозащита. В тази връзка ние притежаваме някои нещица, например Психосонди, а в добавка към това на наше разположение могат да се окажат и четиримата фондацианци. Има много полезни сведения за Фондацията, които би било добре да узнаем, и в такъв случай приятелството на Мулето ще се окаже незначителна дреболия.
При издигането на аерокара по-нависоко, когато стана и по-тихо, Комасън се върна към първоначалната си мисъл:
— Да, но ако Фондацията не е паднала? Ако докладите лъжат? Нали се говори, че според предсказанията тя не може да бъде победена!
— Нашият век отдавна вече не е век на предсказания и суеверия, сър.
— Но ако тя не е паднала, Инчни? Мисли! Ако не е паднала… Мулето ми обеща, наистина, но… — той се беше увлякъл и побърза да се поправи: — Точно тъй, той ми се похвали! Само че хвалебствените приказки са вятър и мъгла, единствено действията означават нещо.
Инчни беззвучно се изсмя.
— Делата наистина означават нещо, но в началото, когато трябва да бъдат предприети. Наистина, освен от далечната Фондация, няма от какво друго да се безпокоим.
— Освен това — принцът… — промърмори почти на себе си Комасън.
— Той също ли участва в сделките с Мулето, а, сър?
Комасън не можа съвсем да скрие своето самодоволство.
— Не изцяло. Не така, както аз. Но той става все по-див и неконтролируем. Сякаш го е завладял някой демон. Ако аз взема тези хора и той ми ги отмъкне, за да ги използва за себе си — за което не му липсва ум… Още не съм готов да се карам с него! — той се намръщи и тежките му бузи се отпуснаха с недоволство.
— Вчера видях чужденците за малко — вметна шофьорът, някак не съвсем на място. — Също и онази странна жена, чернокосата. Тя се разхождаше свободно като мъж и беше толкова бяла за разлика от мрака, скрит в косите й… — в дрезгавия шепот имаше почти топлина и Комасън се извърна учудено към Инчни, който продължи: — Принцът, както мисля, няма да се възползва от своя остър ум, ако му се предложи съответстващ компромис. Ще Ви остави на спокойствие, ако му заведете момичето…
Комасън възкликна:
— Чудесна мисъл! Наистина чудесна! Обръщай, Инчни! И слушай, ако всичко върви добре, по-късно ще обсъдим въпроса за освобождаването ти.
Имаше нещо мистично, нещо символично в това, че когато се върна у дома си, Комасън откри да го очаква една персонална капсула. Беше дошла на вълна, чиято дължина знаеха малцина. Комасън широко се усмихна. Човекът на Мулето пристигаше и с Фондацията наистина бе приключено.
Смътните представи на Байта за императорски дворец, доколкото тя изобщо ги имаше, въобще не съвпадаха с реалността и дълбоко в себе си тя се чувстваше разочарована. Стаята беше малка, почти проста, съвсем обикновена. Дворецът въобще не можеше да се сравнява с резиденцията на кмета на Фондацията — а пък Дагоберт IX…
Байта имаше точна представа как трябва да изглежда един Император. Той в никакъв случай не трябваше да прилича на нечий добродушен дядо. Не трябваше да бъде слаб, побелял и съсухрен — или пък сам да сервира чай и при това да се безпокои за комфорта на посетителя си.
Но беше точно така.
Дагоберт IX тихичко се засмя, когато наля чай на Байта в скъпата, ръчно изработена чаша, и каза:
— Това е голямо удоволствие за мен, скъпа моя! Една минутка, далеч от церемониите и дворяните. Сега вече нямам възможност да посрещам гости от моите собствени провинции. Моят син се грижи за това — аз остарях. Не си ли срещала сина ми? Чудесно момче! Може би е малко своеволен, но това е, защото е млад. Взе ли си ароматна таблетка? Не?
Торън се опита да го прекъсне:
— Ваше Императорско Величество…
— А?
— Ваше Императорско Величество, ние нямахме намерение да Ви пречим…
— Глупости, не ми пречите! Довечера ще има официален прием, а дотогава сме свободни. Нека видим… От къде казахте, че идвате? Има много време до официалния прием… Казахте, че сте от провинция Анакреон?
— От Фондацията, Ваше Императорско Величество.
— А, да — от Фондацията! Спомням си. Намерих я на картата. Тя е в провинция Анакреон. Никога не съм бил там, докторът ми забрани да пътувам. Май не си спомням и да съм получавал наскоро доклади от моя вицекрал на Анакреон. Как е там? — завърши нетърпеливо той.
— Сър… — промърмори Торън, — не се оплакваме.
— Това е чудесно! Ще похваля моя вицекрал.
Торън безпомощно погледна към Еблинг Майс, който каза:
— Сър, вече Ви споменахме, че молим за разрешение да посетим Имперската вселенска библиотека на Трантор.
— Трантор? — благо попита императорът. — Трантор ли?… — той зашепна. — А, спомних си! Смятам да се върна там с малко кораби. Вие ще дойдете с мен. Заедно ще потушим въстанието на Гилмър. Заедно ще възстановим Империята!
Гърбът му се изпъна. Гласът му стана сигурен. За момент дори очите му се проясниха, но скоро той отново омекна и рече кротко:
— Само че Гилмър е мъртъв, сега си спомних… Да, да, Гилмър е мъртъв. Трантор е мъртъв… За момент изглеждаше… От къде казахте, че идвате?
Магнифико прошепна на Байта:
— Това наистина ли е Императорът? Мислех императорите за по-велики и по-мъдри от обикновените хора!
Байта го сръга да пази тишина и отвърна:
— Ако Вие, Ваше Императорско Величество, ни дадете позволение да отидем на Трантор, това би могло много да помогне на общата кауза.
— На Трантор? — Императорът тъпчеше все наедно място.
