— Сър, вицекралят на Анакреон, от чието име говорим, Ви изпраща сведение, че Гилмър е жив…
— Жив! Жив! — гръмогласно се развика Дагоберт. — Къде е? Ще има война!
— Ваше Императорско Величество, това още не ни е известно. Положението е несигурно. Вицекралят ни изпрати да Ви осведомим, че само на Трантор бихме могли да открием скривалището му. Веднъж открито…
— Да, да! Трябва да го намерим… — старият Император докрета до стената и докосна малката фото- клетка с треперещ пръст. След кратка пауза промърмори:
— Моите слуги не идват. Не мога да ги чакам — той написа нещо на една бланка, завърши с размах, подписвайки се с едно пищно „Д“, след което добави:
— Гилмър ще опознае силата на своя Император! От къде казахте, че идвате? Анакреон? Как е там? Все още ли е могъщо името на Императора?
Байта нехайно докосна листа с пръсти:
— Ваше Императорско Величество е много популярен сред народа. Вашата любов към него е добре известна.
— Аз бих посетил моите прекрасни поданици на Анакреон, но лекарят казва… Не си спомням какво казва, но… — той вдигна глава и старите му сиви очи станаха по-ясни. — Има ли още нещо за Гилмър?
— Не, Ваше Императорско Величество.
— Той няма да напредва повече! Вървете си и кажете на вашия народ това. Трантор ще бъде удържан. Моят баща командва сега флота и бунтовната гадина Гилмър ще се смрази в космоса с неговата превратаджийска сган! — той се отпусна на стола и очите му отново опустяха. — За какво говорех?
Торън се изправи и се поклони ниско.
— Ваше Императорско Величество, Вие бяхте много мил с нас, но даденото ни за аудиенция време изтече.
За момент Дагоберт IX изглеждаше като истински Император, когато се изправи и застана сковано, докато посетителите му се измъкваха един по един през вратата…
… където двадесетина въоръжени мъже ги обкръжиха. Ръчното им оръжие припламна…
Съзнанието на Байта се възвръщаше бавно, но без учуденото „Къде съм?“. Тя добре си спомняше стареца, който се наричаше Император, и другите хора, които ги чакаха отвън. Болката в пръстите й напомняше изстрел от зашеметяващ пистолет.
Тя остана със затворени очи, но внимателно се вслушваше в гласовете наоколо.
Те бяха два. Единият — бавен, предпазлив и с лукава нотка. Другият бе дрезгав, пресипнал и готов всеки момент да избие на караница. На Байта не й хареса нито единият от двата.
Преобладаваше пресипналият глас. Байта улови последните му думи:
— Той ще живее вечно, този стар луд! Това не се трае, това ме дразни! Комасън, и аз ще бъда същият. И аз ще остарея!
— Ваше височество, нека първо видим за какво бихме могли да използваме тези хора. Може да получим източник на сила, каквато Вашият баща не е предвидил.
Пресипналият глас се изгуби в неясен шепот. Байта чу само думата: „…момичето…“, но другият, ласкаещ глас беше мръсен, низък и самодоволно следваше този на покровителя си:
— Дагоберт, ти не старееш. Тези, които казват, че не си на двадесет — те лъжат!
Те заедно се засмяха и кръвта на Байта се смрази. Дагоберт… Ваше височество… Старият Император говореше за своя капризен син и сега намеците и шепотът постепенно започнаха да й се проясняват. Но нали такива неща не се случват в реалния живот…
Гласът на Торън се взриви до нея с бавно изречена общоприета ругатня. Тя отвори очи и Торън, който я гледаше, се обърна да огледа наоколо.
— Тези бандити ще отговарят пред Императора! Освободете ни! — викна грубо той.
Едва сега Байта осъзна, че китките и глезените й са притиснати към пода от стегнато силово поле.
Пресипналият се приближи до Торън. Имаше коремче, под ниско спуснатите му клепачи проблясваше мрак и косата му беше пооредяла. На шапката си носеше пъстри пера, а ръбовете на робата му бяха избродирани със сребърна метална нишка.
Той открито им се подиграваше и явно това ги забавляваше:
— Императорът? Бедният луд Император?
— И все пак, ние бяхме приети от него. Никой човек не може да посяга на нашата свобода!
— Но аз не съм „човек“, звезден боклук такъв! Аз съм регент и коронован принц и към мен трябваше да се обърнеш подобаващо. Колкото до моя беден баща, него го забавлява понякога да приема посетители. Вие го развеселихте, погъделичкахте фалшивата му имперска фантазия. И нищо повече!
После той застана до Байта и тя презрително го погледна. Принцът се наведе, дъхът му миришеше на мента, когато каза:
— Очите й изглеждат добре, Комасън, тя даже е по-красива, когато са отворени. Мисля, че си я бива! Екзотично ястие за преситения ми вкус, а?
Откъм Торън се усети безполезно вълнение, което принцът пренебрегна, и Байта почувства ледени тръпки да пробягват по кожата й. Еблинг Майс все още беше в безсъзнание. Байта забеляза, че очите на Магнифико са отворени и ясни, като че се е събудил преди доста време. Тези големи кафяви очи се завъртяха край Байта и се взряха в побелялото й лице.
Клоунът изхленчи и посочи с глава към принца.
— У онзи е моят видеоорган!
Принцът бързо се обърна при звука на новия глас:
— Това твое ли е, чудовище? — той свали инструмента от раменете си, където беше провесен на зелената му каишка, незабелязана преди това от Байта.
После го докосна несръчно, опита се да изкара звук от него и като не успя, попита:
— Можеш ли да свириш на това, чудовище?
Магнифико кимна.
От страна на Торън последва внезапна словесна атака:
— Ти си плячкосал кораб на Фондацията… Ако Императорът не си отмъсти, Фондацията ще го направи!
Другият, Комасън, попита кротко:
— Коя Фондация? Или тя не е вече на Мулето?
Не получи отговор. Принцът се ухили и откри едрите си неравни зъби. Силовото поле, което опасваше клоуна, бе изключено и Магнифико грубо изправен на крака. Видеоорганът беше поставен в ръката му.
— Свири за нас, чудовище! — заповяда принцът. — Изсвири ни любовна серенада за красотата на тази чуждестранна лейди! Разкажи й, че затворът на баща ми не е палат, но аз мога да я заведа в един друг, където тя би могла да се къпе в розова вода и да узнае, какво е да те обича принц. Свири за любовта на принца, чудовище! — той подпря едното си коляно върху мраморната маса и нехайно провеси крака си, докато усмихнатият му поглед караше Байта мълчаливо да беснее. Мускулите на Торън се стегнаха в безполезната и болезнена борба със силовото поле. Еблинг Майс се размърда и простена, а Магнифико промърмори:
— Пръстите ми са се схванали…
— Свири, чудовище! — изрева принцът. Комасън угаси лампите, скръсти ръце в тъмнината и зачака.
Магнифико бързо прокара пръстите си от единия до другия край на многоклавишния инструмент — една изящна светлинна дъга се разля през стаята. Ниските, бавни звуци трептяха плачливо. Издигаха се до мрачен смях, а под него се лееше неясен погребален звън.
Тъмнината сякаш се сгъстяваше и усилваше. Музиката достигаше до Байта приглушена, сякаш през гънките на невидимо одеяло. Блестящата светлина проникваше до нея, както би прониквала светлината на самотна свещ от дълбините на гигантска дупка.
Автоматично очите й се напрегнаха. Светлината се усили, но остана размазана и неясна. Движеше се сякаш. в мъгла, с приглушени цветове, а музиката беше рязка, остра и зла, като достигаше до кресчендо. Светликът трепкаше бързо, с резките колебания на неприятен ритъм. Нещо с отровни метални люспи се сгърчи в него и се прозя. Музиката също се прозя с него…
Байта бе залята от странни чувства и вътрешно се задъха. Сякаш отново се беше върнала в Криптата на
