времето, в последните дни на Хейвън. Оплете я същата плътна и лепкава паяжина на страх и отчаяние и тя се сви в нейната неизбежност. Музиката връхлетя над нея, хилеща се ужасяващо, страшно лице се появи в малкото кръгче светлина и се изгуби, щом тя трескаво се дръпна встрани. Челото й беше мокро и студено.
Тя, музиката умря. Бяха необходими може би петнадесет минути, преди огромната радост, че вече я няма, да залее Байта. Лампите светнаха и лицето на Магнифико се обърна към нея — потно, със страшни очи, печално.
— Моя лейди, как си? — прошепна той.
— Достатъчно добре — отвърна му, — но защо свиреше така?
Тя видя и другите из стаята. Торън и Майс стояха омаломощени и безпомощни срещу стената, но погледът й само набързо се плъзна по тях. Принцът, застинал в странна поза, все още се беше подпрял на масата. Комасън стенеше диво с отворена уста, но потръпна и безумно изкрещя, когато Магнифико мина край него.
Торън стисна земевладелеца за врата:
— Ще дойдеш с нас! Трябваш ни — за да сме сигурни, че ще се върнем на нашия кораб.
Два часа по-късно, в кухнята на кораба, Байта приготви пай и Магнифико отпразнува завръщането си в космоса, като го нападна с удивително пренебрежение към правилата на поведение на масата.
— Хубав ли е, Магнифико?
— Ъм-м-м!
— Магнифико?
— Да, моя лейди?
— Какво точно свиреше там?
Палячото се размърда.
— Аз… аз не би трябвало да казвам… Веднъж чух, че видеоорганът притежава и по-дълбоко въздействие над нервната система. Разбира се, това беше отвратително нещо и не е за сладката твоя невинност, моя лейди!
— О, Магнифико, прекаляваш! Не съм чак толкова невинна. Не ме ласкай! Видях ли аз нещо от това, което ТЕ са видели?
— Надявам се, че не. Свирех единствено за ТЯХ. Ако си видяла, то е било само ръбът — и то отдалеч.
— Но ми стигаше! Знаеш ли, че си зашеметил принца?
Магнифико отвърна с голямо парче пай в устата си:
— Аз го убих, моя лейди.
— Какво?! — тя болезнено преглътна.
— Той беше мъртъв, когато спрях да свиря. Ако не беше, щях да продължа. Не свирих за Комасън! Неговите заплахи бяха просто смърт или мъчения. Но, моя лейди, този принц те гледаше толкова зловещо, че… — той се задави в смесица от гняв. и смущение.
Байта почувства как я връхлитат странни мисли и ги подтисна.
— Магнифико, ти си много галантен!
— О, моя лейди… — той наведе червения си нос към пая, но кой знае защо, спря да яде.
Еблинг Майс огледа космодрума, Трантор беше наблизо — металната му светлина ослепяваше. Торън стоеше до Майс.
— Не стигнахме до никъде, Еблинг — рече той с горчивина. — Хората на Мулето ни преследват.
Еблинг Майс разтри челото си. Ръката му изглеждаше съсухрена и сякаш беше изгубила обичайната си закръгленост. Думите му си бяха чисто мърморене и това раздразни Торън.
— Казах, че ония хора знаеха, че Фондацията е паднала. Казах… — натърти той.
— А? — Майс удивено го погледна и внимателно хвана ръката му, напълно забравил за какво точно е ставало дума допреди малко. — Торън, аз… Гледах Трантор. Знаеш ли… Имам странно чувство… още откакто пристигнахме на Неотрантор. Това е подтик — силен подтик, който бута и бута отвътре. Торън, аз мога да го направя. Знам как да го направя! Нещата ми се изясняват тук, вътре — никога досега не са ми били толкова ясни!
Торън го изгледа и сви рамене. Думите на психолога не му вдъхваха доверие, но за всеки случай рече:
— Майс?
— Да?
— Не видя ли случайно един кораб да каца на Неотрантор, когато ние излитахме?
— Не.
— А аз видях. Въобразявам си, навярно, но може да е бил онзи филийски кораб…
— Този на капитан Притчър ли?
— Само звездите знаят чий е бил! Но според Магнифико… Те са ни последвали тук, Майс!
Психологът не отговори и Торън уморено прибави:
— Нещо не е наред ли? Не си ли добре?
Погледът на Майс беше замислен, ясен и странен. Не каза нищо.
23. Руините на Трантор
Разпознаването на обект върху огромния Трантор представлява уникален проблем в Галактиката. Там няма океани или континенти, които да служат за ориентир на хиляда мили разстояние. Няма реки, езера или острови, които да бъдат знак за кацащия през облачната покривка. Покритият с метал свят е — или по- точно е бил — един колосален град и единствено старият императорски дворец би могъл да бъде забелязан отдалеч. „Байта“ обикаляше над Трантор почти на височината на аерокар в безкрайно мъчително търсене.
От полярните райони, където ледената покривка по металните кули беше мрачно свидетелство за повредените или пренебрегвани климатични машини, те се движеха на юг. От време на време опитваха, поне приблизително, да съпоставят това, което виждаха, с онова, което бе отбелязано на картата, взета от Неотрантор.
Но беше невъзможно да го сбъркат, когато го видяха. На площ от около петдесет мили металната покривка бе разрушена. Необикновена зеленина се разстилаше на стотици квадратни мили, поглъщайки могъщата трева на древната имперска резиденция.
„Байта“ намали темпо, за да се ориентира. Имаше само огромни супермостове, които да я насочват. Дълги, прави линии на картата. Гладки, блестящи ивици под тях.
Това, което на картата бе обозначено като „район на Университета“, беше открито чрез изчисления, а на равното поле, където някога е имало оживена аерокосмическа гара, корабът се приземи сам, без някой да го води. Те се потопиха в металното стълпотворение, чиято странна красота изглежда бе резултат от въздушна катастрофа при Великия Грабеж. Останките от корабокрушението бяха причудливо разкривени и начупени. Само за момент се видя разголена земя — може би няколко стотици акра12 — която беше черна и разорана.
Лий Сентър почака, докато корабът се приземи. Това беше чужд кораб, не от Неотрантор и дълбоко вътре в себе си той въздъхна. Чуждите кораби и смущаващите сделки с хора от външния космос можеха да означават края на кратките мирни дни и завръщането на древните грандиозни времена на битки и смърт. Сентър беше водач на Група. Той разполагаше със стари книги, бе чел за тези отдавнашни дни и не желаеше те да се завърнат.
Минаха около десет минути, откакто корабът се снижи, за да се прилепи към плоскостите, а в това време Лий мислеше. Първо той си спомни голямата ферма от детството си — представяше си я само като тълпа заети хора. После дойде пътешествието на младото семейство по чужди земи. Бяха десетина и само едно объркано и уплашено дете — той. След това идваше ред на новите строежи — големите метални плочи, които трябваше да се извадят и преместят, а разголената почва — да се разоре, опресни и натори… Съседните постройки трябваше да бъдат разрушени, а няколко други — да се превърнат в пригодни за
