широко в сянката на огромния му нос, свидетелстваше за това, че е постигнал целта си.
— Капитан… Хан… Притчър… ли?! — попита удивен Майс. — Сигурен ли си? Наистина ли си уверен в това?
— Сър, кълна се! — и Магнифико повдигна тънката си костелива ръка към гърдите си. — Бих могъл да кажа същото дори на Мулето и да се закълна в зъбите му, а той няма да може да отрече.
— За какво тогава беше целият този цирк? — с пълно недоумение реагира Байта.
Клоунът я погледна с обожание.
— Моя лейди, аз имам теория! Тя ми хрумна съвсем готова, сякаш Галактическият дух милостиво ми я е напъхал в главата — палячото повиши глас, когато Торън понечи да го прекъсне. — Моя лейди! — той се обръщаше изключително към Байта. — Ако този капитан е избягал с кораба си като нас, ако и той като нас предприел е пътешествие с особена цел, ако се е натъкнал на нас — тогава би заподозрял, че нашият кораб, който също е фондациански, го преследва, както ние го подозираме в същото. Защо се чудите, че той изигра комедия такава, за да проникне на кораба ни?
— Но защо тогава му бяхме притрябвали на неговия кораб? — попита Торън. — Това не съвпада с теорията ти!
— Защо? Напротив! — протестира палячото с нарастващо вдъхновение. — Той изпрати тук свой подчинен, който не ни е виждал преди, но ни описа по микрофона. Слушащият го капитан навярно поразен е бил от моето описание, защото аз се съмнявам, че в Галактиката има толкоз много хора, които приличат на моя милост. Аз доказателството бях за идентичността на всички вас!
— И защо тогава ни пусна, без да ни се покаже?
— Какво знаем ние за мисията му или нейната секретност? Това, че не се отнесе с нас като с врагове, трябва ли да означава, че ще рискува плана свой, като разшири кръга на осведомените?
Байта каза бавно:
— Не бъди упорит, Тори! Това обяснява всичко.
— И е правдоподобно — съгласи се Майс.
Торън изглеждаше безпомощен пред лицето на общия отпор. Нещо в гладките обяснения на клоуна го тревожеше. Нещо не беше наред. Но той вече се бе успокоил и гневът му беше утихнал.
— Мислех си… — прошепна той, — мислех си, че ще мога да се справя поне с един от корабите на Мулето!
Очите му бяха пълни с болка от загубата на Хейвън. Останалите го разбраха.
22. Убийство на Неотрантор
НЕОТРАНТОР — Малка планета от Деликъс, преименувана след Великия Грабеж, която близо век е била седалище на последната династия на Първата Империя. Това е бил свят в сянка, а и Империя в сянка и тя е съществувала единствено юридически. При първия член от Неотранторската династия…
Неотрантор беше велико име. Нов Трантор! Но когато произнасяш името, с един замах изчерпваш всички прилики на Новия Трантор с великия му оригинал. На два парсека встрани, слънцето на стария Трантор все още светеше над столицата на Галактическата империя от предишните векове и прорязваше пространството в мълчание, повтаряйки вечно един и същ орбитален кръг.
На стария Трантор още живееха хора. Не много, стотина милиона може би — там, където преди петдесет години обитаваха четиридесет милиарда. Тежката метална планета беше само жалка отломка. Опасващите я многобройни високи кули бяха полуразрушени и празни, но все още разполагаха с бойниците и оръжията — следи от Великия Грабеж преди четиридесет години.
Странно беше, че само за месец може да умре планета, която е била център на Галактиката две хиляди години, управлявала е безграничния космос и е била дом за законодатели и вождове, чиито капризи са владеели цели парсеци… Странно беше наистина, че може да умре планета, която е останала неприкосновена за огромните кръстоносни походи и отстъпления през първото хилядолетие, а също така не е била засегната от гражданските войни и дворцовите преврати през второто… Странно беше, че славата на Галактиката се оказа изгнила отвътре.
Беше не само странно, а и трогателно. Би трябвало да минат векове, преди да се разруши огромният труд на петдесет поколения. Единствено човешката сила беше направила резултатите от този труд неизползваеми сега.
Милиони си заминаха, след като милиарди умряха, разкъсвайки металната обвивка на планетата и оголвайки почвата, която не бе чувствала лъчите на слънцето хиляди години… Заобиколени от машинните постижения на човешките усилия, обкръжени от индустриалните чудеса на човечеството и освободени от тиранията на околната среда, хората се върнаха към земята. На огромните разчистени пространства растяха жито и царевица. В сянката на кулите пасяха овце.
Но Неотрантор съществуваше — едно неизвестно село, забутана някъде на потопена в сянката на Трантор планета. Той беше такъв, докато умиращото императорско семейство се премести, преди пожарът на Великия Грабеж да се добере до последното му убежище, и дойде тук уж само докато вълната на въстанията затихне… Сега то от тук управляваше в призрачно великолепие над жалките останки от Империята…
Двадесет агрокултурни свята представляваха Галактическата империя.
Дагоберт IX, властител на двадесет свята на непокорни земевладелци, беше Император на Галактиката и Лорд на Вселената.
Дагоберт IX беше двадесет и петгодишен, когато през кървавите дни дойде на Неотрантор с баща си. Той бе видял и помнеше някогашната слава и могъщество на Империята, но неговият син, Дагоберт Х, беше роден на Неотрантор. Двадесетте свята бяха всичко, което той познаваше…
Откритият аерокар на Джорд Комасън бе най-луксозното возило от този тип на целия Неотрантор — и съвсем справедливо. Това не се изчерпваше с факта, че днес Комасън беше най-голямият земевладелец на Неотрантор. Причините се криеха много по-надълбоко, защото, по-рано той беше компаньон на младия принц и негов зъл гений, здраво вкопчен в Императора на средна възраст. Сега си оставаше компаньон и все още зъл гений за един принц на средна възраст, който мразеше властващия стар Император.
Тъй че Джорд Комасън седеше в аерокара си, чийто седефен обков и златни орнаменти не се нуждаеха от идентификация на собственика, разглеждаше своите земи, милите ожънато жито, което беше негово, своите вършачки и комбайни, фермерите — негови арендатори и машинни техници, и внимателно обмисляше проблемите си.
До него сведеният и съсухрен шофьор караше аерокара под напора на насрещния вятър и се усмихваше.
Джорд Комасън сякаш запита вятъра, въздуха и небето:
— Помниш ли какво ти казах, Инчни?
Вятърът леко развяваше малкото сива коса на Инчни. Неговата почти беззъба усмивка се разля по тънките му устни и вертикалните бръчки на бузите му се вдлъбнаха, сякаш пазеше някаква вечна тайна за себе си. Шепнещият му глас като че ли се плъзгаше между редките му зъби:
— Помня, сър, и помислих по въпроса.
— И какво измисли, Инчни? — във въпроса ясно се усещаше нетърпение.
Инчни си спомни, че беше млад и хубав, когато бе лорд на стария Трантор. Спомни си също и това, че сега беше безформен старец на Неотрантор, който живее по милост на Джорд Комасън и плаща за тази милост, като отдава назаем хитростта си при нужда. Той въздъхна съвсем леко и отново зашепна:
— Посетителите от Фондацията, сър, са много хубаво нещо. Особено когато идват с един-единствен кораб и само с един боеспособен мъж. Може би трябва да им кажем „добре дошли“?
