— Аз не съм квалифициран работник.
— Изкарал си военен курс по атомистика, нали?
— Разбира се.
— Това е достатъчно. „Атъм-фийлд биърингс инкорпорейшън“ се намира тук в града. Кажи им, че имаш опит. Типовете, които са избягали от заводите при Индбър, все още бягат — само че сега от Мулето. Няма да ти задават въпроси, поне докато се нуждаят от работници, които да им изкарват хляба. Те ще ти дадат идентификационна карта и ще можеш да си поискаш стая в общежитията на корпорацията. Сега трябва да тръгваш!
Така капитан Хан Притчър от Националния флот се превърна в атомиста Ло Моро от четиридесет и пети цех на „Атъм-фийлд биърингс инкорпорейшън“. От агент на разузнаването той се спусна по социалната скала до равнището на „конспиратор“, което го доведе три месеца по-късно в бившата градина на Индбър.
Там капитан Притчър погледна дозиметъра, който държеше. Вътрешното защитно поле на двореца все още работеше и той трябваше да почака. На атомната бомба в устата му й оставаше още половин час живот. Внимателно я претъркули с езика си.
Когато дозиметърът потъна в злокобна тъмнина, капитанът бързо потегли напред.
До тук нещата вървяха добре.
Вече бе свикнал с мисълта, че животът на атомната бомба е и негов живот, а смъртта й освен негова смърт е и смърт на Мулето.
Приближаваше кулминацията на четиримесечната война с Мулето — война, която се бе разгоряла отново след бягството му от фабриката в Нютон…
Два месеца капитан Притчър беше носил оловни престилки и тежки защитни маски на лицето, а цялото му военно обучение бе останало в миналото му. Той беше лаборант, който си получава заплатата, прекарва си вечерите в града и никога не говори за политика.
Два месеца не беше виждал Лисугера.
А после, в един хубав ден, някакъв човек се препъна пред работната му маса и в джоба му се оказа парче хартия. На него беше написано „Лисугера“. Той го пусна в атомната камера, където то изчезна с малък проблясък и енергията се повиши с един милимикроволт, а Притчър се върна към работата си.
Същата нощ отиде в дома на Лисугера и взе участие в играта на карти с двама други мъже, за които само бе чувал, и с един, когото познаваше по лице и име. По време на играта, докато наддаваха, те си поговориха. Започна капитанът.
— Това е фундаментална грешка — каза той. — Вие живеете с несъществуващото минало. От осемдесет години нашата организация чакаше удобен момент. Бяхме заслепени от Селдъновата психоистория, един от принципите на която беше, че индивидът няма значение, той не прави историята и че комплекс от социални и икономически фактори го командва, превръща го в марионетка! — той внимателно нагласи картите си, огледа ги преценяващо и продължи, хвърляйки на масата своя залог:
— Защо не убием Мулето?
— Е, и какво добро ще ни донесе това? — попита грубо мъжът отляво.
— Виждате ли… — каза капитанът, отказвайки се от две карти, — това зависи от нашата нагласа. Какво е един човек — част от трилион. Галактиката няма да спре да се върти, защото някой е умрял. Да, но Мулето не е човек, а мутант. Той вече разруши плана на Селдън, и, ако започнете да анализирате всички намеци за него, ще се окаже, че той — един човекомутант е обезсмислил цялата Селдънова психоистория. Ако той не се бе родил, Фондацията нямаше да отстъпи. Ако спре да живее, тя повече няма да бъде победена от никого. Демократите се бориха с кметове и търговци осемдесет години безуспешно. Крайно време е да прибегнем и към убийство!
— Как? — вмъкна трезво Лисугера.
Капитанът бавно отвърна:
— Три месеца си блъсках безрезултатно главата над това. Дойдох тук и открих отговора за пет минути! — той хвърли поглед на мъжа отдясно, чието розово пъпешоподобно лице се усмихваше. — Ти беше камериер на кмета Индбър. Не знаех, че си от „подземните“.
— Нито пък аз знаех, че ти си такъв.
— Е, тогава, като камериер ти периодично си проверявал алармените системи на двореца, нали?
— Да.
— А сега Мулето заема двореца?
— Това беше оповестено, въпреки че той се прави на „скромен“ завоевател, който не изнася речи, не прибягва към прокламации, нито пък се появява пред обществеността.
— Това е стара история и не ни засяга. Та ти, мой екскамериере, си всичко, което ми трябва!
Картите бяха свалени, Лисугера събра залозите и бавно раздаде нова ръка.
Мъжът, който някога е бил камериер, вдигна картите си една по една.
— Съжалявам, капитане. Аз проверявах алармената система, но това беше просто установена практика. Нищо не знам за самата система.
— Очаквах това, но нищо! Твоят мозък пази необходимите спомени за управлението й и ще ги даде, ако се изследва по-дълбоко — с Психосонда.
Червендалестото лице на камериера изведнъж пребледня и се издължи. Картите в ръката му се намачкаха.
— Психосонда ли?
— Не трябва да се безпокоиш — остро каза капитанът. — Знам как да я използвам! Няма да ти причиня никаква друга вреда, освен известна слабост за няколко дни. А ако все пак те нараня, това не е нищо повече от риск, който трябва да се поеме, и цена, която трябва да се плати. Между нас със сигурност ще се намерят някои, които, ориентирайки се по управлението на алармата, ще могат да разшифроват комбинацията на дължините на вълните. Ще се намерят и други, които да изработят малка бомба с часовников механизъм, а аз ще я пренеса до Мулето.
Мъжете се скупчиха над масата.
Капитанът продължи:
— В избраната вечер, близо до двореца в Терминус Сити ще започнат безредици без сериозни сражения. Просто леко симулирате безпокойство и се разкарвате. Колкото по-дълго време пазачите на двореца са заети… или в най-лошия случай разсеяни…
От този ден измина цял месец за приготовления. Капитан Хан Притчър от Националния флот слезе още по-ниско по социалната стълба и от „конспиратор“ се превърна в „убиец“.
Сега капитанът убиец се намираше в двореца и беше особено доволен от себе си. Както и очакваше, сложността на сигналната система отвън предполагаше наличието на по-малко пазачи вътре; в дадения случай те въобще липсваха.
Планът на двореца беше ясно запечатан в главата му. Той безшумно се придвижи нагоре по застланото с килими стълбище, като на най-горната площадка се залепи за стената и зачака.
Затворената малка врата на стаята, наподобяваща будоар, беше срещу него. Зад тази врата трябваше да се намира мутантът, който бе победил непобедимите. Беше още рано — на бомбата й оставаха десет минути.
Пет от тях минаха, а наоколо все още не се чуваше никакъв звук. Мулето имаше пет минути живот — както между впрочем и капитан Притчър…
Той пристъпи рязко напред. Когато бомбата гръмнеше, дворецът щеше да се взриви с нея — целият. Вратата, която ги делеше, на десет ярда от него — беше нищо. Само че капитанът искаше да види Мулето, когато умират заедно…
Той отвори вратата и за миг ослепя от светлината. Изненадата му продължи кратко. Представителният мъж, който стоеше в центъра на малката стая пред един висящ аквариум, го гледаше благо. Униформата му бе черна и щом почука по аквариума с отсъстващо изражение, водата в него се развълнува и ярките червени и оранжеви риби вътре лудо се застрелкаха.
— Влезте, капитане! — изрече мъжът. На Притчър му се стори, че малката сфера под неговия треперещ език зловещо се подува — физически невъзможно нещо, както знаеше капитанът. Но това беше все пак последната минута от живота на бомбата…
— По-добре изплюйте онова глупаво топче, за да можете да говорите! То няма да се взриви! — добави
