невредим, макар и да го бе заключил в себе си, но отделни моменти изплуваха в паметта му — нежелани, предимно през нощта…
Старият Селдън, който изричаше благосклонните си думи — толкова неверни! — и пълната бъркотия… Индбър, с кметския си неподходящо светъл костюм и с безчувственото си лице… Ужасените тълпи, които бързо се трупаха в очакване на неизбежната дума „капитулация“… Младият мъж, Торън, изчезващ през страничната врата с шута на Мулето, метнат върху рамото му…
И той самият, успял да се измъкне някак си от всичко това, озовал се пред своя, отказващ да работи, автомобил…
Проправяше си път през тълпата без водачи, която напускаше града, без да знае накъде отива…
Сляпо вървеше към различните „миши дупки“, където бяха или където някога са били щабовете на „подземните“ демократи, провалени и разбити за осемдесет години…
А „мишите дупки“ бяха празни…
На следващия ден чуждите черни кораби бяха видими в небето, потъващи кротко зад отрупаните сгради на близкия град. Капитан Хан Притчър чувстваше как го заливат отчаяние и безпомощност.
И той започна пътуването си…
За тридесет дни бе изминал около двеста мили пеша. Смени дрехите си с тези на един работник от хидропонните фабрики, чието тяло откри встрани от пътя, пусна си разкошна червеникавокафява брада… И успя да намери това, което беше останало от „подземните“.
Градът се наричаше Нютон. Жилищният квартал, някога елегантен, сега бе натопен в мизерия и мръсотия, с къщи, които наподобяваха безлични редници в строя. Видя един мъж с малки очи и масивни кости, който непоклатимо облягаше якото си тяло край една полуотворена врата. Възлести юмруци издуваха джобовете му.
— Идвам от Миран! — промърмори Притчър.
Мъжът мрачно отвърна с паролата:
— Миран е подранил тази година.
— Не повече от миналата! — бе отговорът на капитана.
Мъжът не се отстрани и го запита:
— Кой си ти?
— Ти не си ли Лисугера?
— Винаги ли отговаряш с въпроси?
Капитанът дълбоко си пое дъх и мрачно съобщи:
— Аз съм Хан Притчър, капитан от флотата и член на демократичната „подземна“ партия. Сега ще ме пуснеш ли да вляза?
Лисугера се отдръпна и каза:
— Истинското ми име е Орум Пали — той протегна ръката си и капитанът я разтърси.
Стаята беше обзаведена добре, но не разточително. В единия ъгъл имаше декоративен книгофилмов проектор, в който военният поглед на капитана лесно разпозна маскиран бластер с респектиращ калибър. Лещата проектор скриваше дулото и можеше да бъде контролирана от разстояние.
Лисугера проследи погледа на брадатия си гост и слабо се усмихна.
— Това е от дните на Индбър и неговите безсърдечни вампири. Не би могло да свърши много работа срещу Мулето, а? Нищо не може да ни помогне срещу Мулето. Гладен ли си?
Лицевите мускули на капитана се стегнаха под брадата му и той кимна.
— Ще отнеме само минутка, ако нямаш нищо против да почакаш — Лисугера извади няколко тенекиени кутии от бюфета и постави две от тях пред Притчър.
— Дръж си пръста върху тях и ги отвори, когато стане достатъчно топло. Моят терморегулатор излезе от строя. Такива неща ти напомнят, че има война — или че имаше, а?
Бързите му думи звучаха весело, макар и да не бяха изречени с весел глас, но очите му останаха хладни и замислени. Той седна срещу капитана и каза:
— Ако нещо в теб не ми хареса, няма да остане друго, освен купчина пепел там, където седиш сега! Ясно ли е?
Притчър не отговори. Кутиите пред него се отвориха с усилие.
Лисугера вметна късо:
— Яхния е. Съжалявам, но с храната положението е малко зле…
— Знам — отвърна капитанът.
Той се хранеше бързо, без да поглежда нагоре.
— Виждал съм те веднъж! Опитвам се да си спомня, но брадата ти определено нарушава картинката — заяви Лисугера.
— Не съм се бръснал тридесет дни! — отговори капитанът и гневно продължи: — Какво искаш? Казах точната парола! Идентифицирах се!
Другият вдигна ръка:
— О, допускам, че наистина си Притчър. Но сега е пълно с такива, които независимо че знаят паролата и се идентифицират, са хора на Мулето. Чувал ли си някога за Ливау, а?
— Да.
— Той е с Мулето.
— Какво? Той…
— Да, той беше онзи, когото наричаха „Нямадасепредам“ — устните на Лисугера се движеха, сякаш се смееше, но някак беззвучно. — После беше Уилинг. С Мулето! Гери и Нод. И те са с Мулето! Защо не и Притчър? Как бих могъл да зная?
Капитанът само поклати глава.
— Но това не е същинският проблем — меко каза Лисугера. — Те би трябвало да знаят името ми, щом Нод си е сменил вярата — и тъй, щом ти се легитимираш, си в по-голяма опасност, отколкото аз, заради нашето познанство!
Капитанът приключи с яденето и се обърна.
— Ако ти нямаш организация тук, къде бих могъл да намеря някоя? Фондацията може да е капитулирала, но аз не съм!
— Така. Не можеш вечно да скиташ, капитане! Сега гражданите на Фондацията трябва да имат разрешителни за придвижване от град в град… Знаеше ли това? А също и индентификационна карта. Имаш ли? Освен това, офицерите от стария флот трябва да се регистрират в най-близкия окупационен щаб. Такива като теб, нали?
— Да! — гласът на капитана бе суров. — Мислиш, че бягам от страх? Бях на Калгън скоро след неговото завземане от Мулето. След по-малко от месец нито един от офицерите на стария военачалник не остана на свобода, защото те бяха готови военни водачи за някой бунт. „Подземните“ винаги са знаели, че нито една революция не би могла да успее, без да бъде подкрепена поне от една малка част на флота. Мулето очевидно също го знае.
Лисугера замислено кимна.
— Логично. Мулето е проницателен.
— Аз си смених униформата веднага, щом можах. Пуснах си брада. Освен това има някаква вероятност и други да са взели подобни мерки.
— Женен ли си?
— Жена ми е мъртва. Нямам деца.
— Значи си „имунизиран“ срещу заложници, а?
— Да.
— И искаш съвет от мен?
— Ако можеш да ме посъветваш изобщо!
— Не знам каква е политиката на Мулето или какво цели той, но на квалифицираните работници няма да навреди. Таксите се вдигат. Има истински бум в производството на всички видове атомни оръжия.
— Така ли? Звучи като продължение на нападенията
— Не знам. Ако Селдън не можа да си представи Мулето с цялата си психоистория, аз не се и каня да опитвам. Но ти носиш работни дрехи. Това ни дава една възможност, а?
