Позволете да преценя доколко сте разбрали.
— Е, тогава, Говорителю… Става съвсем ясно, че е настъпила цялостна промяна в базисната психология на Първата Фондация. Докато са знаели за съществуването на Селдъновия план, без да са им известни неговите подробности, те са били изпълнени с вяра, но несигурни. Сигурни са били, че ще успеят, но не им е било известно кога и как. Поради това непрекъснато е царяла атмосфера на напрежение и точно това е желаел Селдън. С други думи, можело е да се разчита на Първата Фондация да работи с максималния си потенциал.
— Съмнителна метафора — подметна Първия Говорител, — но ви разбирам.
— Но сега, Говорителю, те знаят за съществуването на Втората Фондация, и то почти в подробности, а не само като за някакво древно и неясно твърдение на Селдън. Досещат се за функцията й като пазител на Плана. Известно им е, че съществува някаква формация, която наблюдава всяка тяхна стъпка и няма да ги остави да се провалят. Поради това изоставят целеустремения си ход и позволяват да ги понесат на носилка. Опасявам се, че и това е още една метафора.
— Продължавайте, въпреки това.
— Самият отказ от усилие, нарастващата инерция, изпадането в слабост и в декадентска и хедонистична култура означава провал за Плана. Те трябва сами да се движат напред.
— Това ли е всичко?
— Не, има и още. Реакцията на мнозинството е, както е описана. Но съществува голяма вероятност за реакция на малцинството. Знанието за нашето настойничество и контрол ще предизвикат у малцина не задоволство, а враждебност. Това следва от теоремата на Корилов…
— Да, да. Известна ми е теоремата.
— Съжалявам, Говорителю. Трудно е да се избегне математиката. Във всеки случай ефектът е, че не само намаляват усилията на Фондацията, но част от тях се насочват срещу нас, и то активно.
— Това ли е всичко?
— Остава един друг фактор, вероятността за който е умерено ниска…
— Много добре. И какъв е той?
— Докато усилията на Първата Фондация са били насочени само към Империята, докато единствените им врагове са били огромни и остарели негодни кораби, останали от опустошенията на миналото, те явно са се занимавали само с физическите науки. След като ние заемаме вече голяма част от мислите им, много е вероятно да им се наложи промяна на възгледите. Възможно е да се опитат да станат психолози…
— Тази промяна — прекъсна го Първия Говорител хладнокръвно, — вече е действителност.
Устните на Ученика се присвиха в тънка бледа линия.
— Тогава всичко е свършено. Това е съществена несъвместимост с Плана. Говорителю, щях ли да зная за това, ако живеех… извън?
Първия Говорител отвърна сериозно:
— Чувствате се унизен, млади приятелю, защото като смятате, че разбирате толкова много, така добре, внезапно откривате, че доста очевидни неща не са ви били известни. Мислейки, че сте един от властелините на Галактиката, внезапно установявате, че сте близо до гибел. Естествено е да негодувате срещу кулата от слонова кост, в която сте живели, изолацията, в която сте били обучавани, теориите, с които сте отгледани.
И аз на времето изпитвах същото чувство. Нормално е. Но все пак беше необходимо през годините на формиране на характера ви да нямате пряк досег с Галактиката, да останете тук, където цялото знание прониква във вас и вашият разум внимателно се изостря. Можехме да ви покажем този… този частичен провал на Плана по-рано и да ви спестим сегашния шок, но нямаше да разберете правилно значимостта му, както ще стане сега. В такъв случай вие не намирате никакво решение на проблема?
Ученика поклати глава и съобщи безнадеждно:
— Никакво!
— Е, не е изненадващо. Чуйте ме, младежо. Съществува начин на действие и той се следва от повече от десетилетие. Не е обичаен, но бяхме принудени да го възприемем против волята си. Включва малки вероятности, опасни предположения… Бяхме заставени понякога дори да се занимаваме с индивидуални реакции, защото това беше единственият възможен начин, а вие знаете, че психостатистиката по самата си същност е лишена от стойност, когато се прилага към по-малки от планетарни числа.
— Успяваме ли? — попита задъхано Ученика.
— Все още не може да се каже. Досега поддържахме положението стабилно, но за първи път в историята на Плана е възможно неочаквани действия на отделни индивиди да ни погубят. Регулирали сме минимален брой външни лица до необходимото ни състояние на съзнанието, имаме наши агенти, но техните действия са планирани. Те не смеят да импровизират. Това трябва да ви е ясно. И няма да скрия най- лошото — ако бъдем открити тук, на този свят, ще бъде погубен не само Планът, но и самите ние, физическата ни същност. Затова виждате, че решението ни не е твърде добро.
— Но малкото, което описахте, не звучи въобще като решение, а по-скоро наподобява отчаяно налучкване.
— Не. Нека по-добре го наречем интелигентно налучкване.
— Кога ще настъпи кризата, Говорителю? Кога ще знаем дали сме успели, или не?
— Ами, несъмнено, до една година.
Ученика обмисли това и после кимна с глава. Ръкува се с Говорителя.
— Е, добре е да го зная.
Завъртя се на пети и излезе.
Първия Говорител погледна навън, когато прозорецът стана прозрачен. Отвъд гигантските структури, към спокойните, струпани звезди.
Една година щеше да мине бързо. Дали в края й нещо от наследството на Селдън щеше да оцелее?
11. Пътник без билет
Мина малко повече от месец, преди да можеше да се каже, че лятото е започнало. Започнало дотолкова, доколкото Хомир Мун бе написал окончателния си финансов доклад за отчетната година, бе се погрижил заместващият го библиотекар, намерен от правителството, да се запознае достатъчно с тънкостите на пощата (човекът от миналата година се бе оказал доста незадоволителен) и бе уредил да изкарат малкия му кораб „Унимара“ — наречен така заради един деликатен епизод от преди двадесет години — от зимната му паяжина.
Напусна Терминус мрачен и разстроен. Никой не го изпрати на космодрума. Обратното нямаше да е естествено, защото в миналото никой не го бе правил. Много добре знаеше, че това пътуване не трябваше по никакъв начин да се различава от никое от предишните, но въпреки всичко се чувстваше изпълнен с неясно недоволство. Той, Хомир Мун, рискуваше кожата си с най-безумна отчаяна храброст и все пак го оставяха сам!
Поне той така си мислеше.
И понеже грешеше, през следващия ден и на „Унимара“, и в крайградския дом на доктор Даръл цареше объркване. По време бъркотията най-напред настъпи в дома на Даръл благодарение на Поли, прислужницата, чиято месечна отпуска отдавна вече се беше превърнала в спомен. Тя се втурна надолу по стълбите слисана и заекваща.
Добрият доктор я пресрещна и тя напразно се опита да изрази чувствата си с думи, а когато накрая не излезе нищо, му тикна в ръцете лист хартия и някакво кубче. Той ги пое без желание.
— Какво не е наред, Поли? — попита я.
— Отишла си е, докторе.
— Кой си е отишъл?
— Аркадия!
— Какво искаш да кажеш? Къде е отишла? Какво говориш?
Тя тропна с крак.
— Аз не зная. Няма я, а с нея са изчезнали един куфар и някои дрехи и има писмо. Защо не го прочетете, вместо да стоите така? Ах, тия мъже!
