знаеше, че централната скала показваше силно ритмичната и слабо променяща се крива Сигма, както трябваше да се очаква от неговото мощно и дисциплинирано съзнание. Тя щеше да се засили и пречисти на допълнителната скала, която регистрираше вълната на малкия мозък. Щяха да се появят острите, почти прекъснати подскоци от фронталния лоб и не толкова силните трептения от подкоровите райони с тесния си обхват от честоти…
Той познаваше така добре собствения си модел на мозъчни вълни, както някой артист би бил напълно уверен в цвета на очите си.
Пелеас Антор не каза нищо, когато Даръл стана от наклоненото кресло. Младият мъж откъсна седемте записа, погледна ги с бързия трениран поглед на човек, който знае точно какви, почти нищожни детайли търси.
— Ако нямате нищо против, доктор Семик.
Пожълтялото от възрастта лице на Семик беше сериозно. Електроенцефалографията беше наука, разкриваща старостта му, за която знаеше малко, плашило, срещу което леко негодуваше. Знаеше, че е стар и че моделът на мозъчните му вълни ще го покаже. Личеше по бръчките на лицето му, приведената му походка, треперенето на ръцете — но те говореха само за тялото му. Моделът на мозъчните вълни можеше да разкрие, че мозъкът му също е остарял. Неудобно и неоправдано нахлуване в последната предпазваща крепост на човека — собственото му съзнание…
Електродите бяха нагласени. Разбира се, манипулацията не беше болезнена. Причиняваше само лек гъдел далеч под нивото на усещане.
После дойде ред на Турбор, който седя спокойно и безчувствено през цялата процедура от петнадесет минути, и на Мун, който потрепна при първото докосване на електродите, а после по време на сеанса въртеше очи, сякаш искаше да ги обърне назад и да гледа през дупка в тила си.
— А сега… — поде Даръл, когато всичко приключи.
— А сега — каза Антор с извинителен тон, — в къщата има още една личност.
— Дъщеря ми? — намръщи се Даръл.
— Да. Ако си спомняте, предложих тази вечер да си стои у дома.
— За енцефалографски анализ ли? Защо, за бога?
— Не мога да продължа без него.
Даръл повдигна рамене и се заизкачва по стълбите. Предупредена навреме, Аркадия бе изключила звуковия приемник, когато той влезе. После го последва с кротко подчинение. За първи път в живота й — с изключение, когато снеха основния й мозъчен модел като бебе за целите на идентификацията и регистрирането й, тя попадаше под електродите.
— Мога ли да видя — попита тя, когато процедурата приключи, и протегна ръка.
— Няма нищо да разбереш, Аркадия — отвърна доктор Даръл. — Не е ли време да си лягаш?
— Да, татко — каза тя сдържано. — Лека нощ на всички.
Аркадия изтича нагоре по стълбите и се вмъкна в леглото с минимална подготовка. Със звукоприемника на Олинтус, облегнат до възглавницата, тя се почувства като героиня от филмокнига, наслаждавайки се с възторг на „шпионирането“.
Първите думи, които чу, бяха на Антор.
— Всички анализи, джентълмени, са задоволителни. Включително и на детето.
„Дете“, помисли си Аркадия с отвращение и сред мрака се наежи срещу Антор.
Антор бе отворил чантата си и извади от нея няколко десетки записи на мозъчни вълни. Не бяха оригинални. Нито пък чантата имаше обикновена ключалка. Ако друга, а не неговата ръка бе държала ключа, съдържанието й щеше безшумно и мигновено да оксидира и да се превърне в неразпознаваема пепел. А щом бъдеха извадени от чантата, записите щяха и без това да се самоунищожат след половин час.
Но в периода на краткия им живот Антор бързо обясни:
— Тук имам записи от няколко дребни правителствени чиновници на Анакреон. Това е психолог в университета Локрис; това — индустриалец от Сиуена. Другите сами ги вижте.
Струпаха се по-наблизо. За всички, освен за Даръл записите бяха само драскулки върху пергамент. На Даръл те говореха с милион езици.
Антор посочи небрежно:
— Привличам вниманието ви, доктор Даръл, към равната област сред вторичните тау-вълни във фронталния лоб, което е общото във всички тези записи. Бихте ли използвали моята аналитична линийка, сър, за да проверите твърдението ми?
Аналитичната линийка можеше да се смята за далечен роднина — както небостъргача към колибата — на играчката, използвана в детските градини — логаритмичната линийка. Даръл я употреби със заучен от дълга практика жест. Начерта резултата със замах и той беше такъв, какъвто го бе предрекъл Антор. Имаше безлични плоски линии в районите на фронталния лоб, където би трябвало да се очакват силни колебания.
— Как бихте изтълкували това, доктор Даръл? — попита Антор.
— Не съм сигурен. Импровизирано бих казал, че не виждам как е възможно. Дори в случаи на амнезия има потискане, но не и изличаване. Може би драстична мозъчна операция?
— О, нещо е изрязано — викна нетърпеливо Антор, — да! Но не физически. Знаете, че Мулето можеше да прави точно това. Той успяваше да потиска напълно всякакъв капацитет за определено чувство или поведение на съзнанието и да оставя само подобни плоски зони. Или…
— Или може да го е направила Втората Фондация. Това ли е? — попита Турбор с бавна усмивка.
Нямаше нужда да се отговаря на този чисто риторичен въпрос.
— Какво ви накара да подозирате, господин Антор? — попита Мун.
— Не бях аз, а доктор Клайзе. Той събираше модели на мозъчни вълни подобно на планетарната полиция, но по различен начин. Специализираше се за интелектуалци, правителствени служители и изтъкнати бизнесмени. Както разбирате, напълно ясно е, че ако Втората Фондация направлява историческия ход на Галактиката — на нас, — те трябва да го правят хитро и по колкото е възможно по-незабележим начин. Ако работят чрез съзнанията, както би трябвало, те ще бъдат мозъците на хора с влияние — културно, политическо или в индустрията. А с тях той се занимаваше лично.
— Да, но има ли потвърждение? — възрази Мун. — Как действат тези хора — имам предвид с плоските зони. Може би е напълно нормално явление? — той погледна другите със своите подобни на детски очи, но не забеляза поощрение.
— Оставям това на доктор Даръл — каза Антор. — Попитайте го колко пъти е наблюдавал подобни явления при общите си изследвания или е чел в доклади в литературата за миналото поколение. После му задайте въпроса какви са възможностите да се открие един подобен случай на хилядата в категориите, които доктор Клайзе е изучавал.
— Смятам, че няма съмнение — подхвърли доктор Даръл замислено. — Това са изкуствени разсъдъци. Те са били обработени. В известен смисъл подозирах това…
— Зная го, доктор Даръл — прекъсна го Антор. — Известно ми е също, че на времето сте работили с доктор Клайзе. Бих искал да науча защо сте прекъснали.
Във въпроса нямаше действителна враждебност. Вероятно нищо повече от предпазливост, но все пак резултатът беше продължително мълчание. Даръл изгледа един по един гостите си, после рязко каза:
— Защото нямаше смисъл в битката на Клайзе. Той се бореше с неприятел, който беше прекалено силен за него. Разкриваше нещо, което двамата — той и аз — знаехме, че ще открие, че не сме господари на самите себе си. А аз не исках да го узная! Притежавах чувство за собствено достойнство. Харесваше ми да мисля, че нашата Фондация е господар на собствената си колективна душа; че предците ни не са се борили и умирали съвсем напразно. Мислех, че най-простото ще бъде да отвърна поглед от проблема, докато не съм напълно сигурен. Не се нуждаех от поста си, тъй като правителствената пенсия, отпусната за вечни времена на семейството ми, стигаше за неголемите ми нужди. Домашната ми лаборатория щеше да е достатъчна, за да не се отегчавам, и все някой ден животът ми щеше да свърши… После Клайзе почина…
Семик показа зъбите си и каза:
— Този човек Клайзе… не го познавах. Как е умрял?
— Загина — намеси се Антор. — Мислеше по проблема. Половин година преди това ми каза, че твърде
