— Всъщност, веднага щом успея да накарам татко да ми разреши, ще посетя Трантор, за да събера материал за Първата Империя. Родена съм на Трантор. Знаеше ли го?
Беше му известно, но каза:
— Така ли? — и вмъкна подходяща доза изненада в гласа си. Бе възнаграден с нещо средно между лъчезарна и предвзета усмивка.
— Аха, баба ми… знаеш, Байта Даръл, чувал си за нея… веднъж била на Трантор с дядо ми. Всъщност там възпрели Мулето, когато цялата Галактика се била изправила на пръсти, и щом се оженили, баща ми и майка ми също отишли в столицата. Там съм била родена. Дори съм живяла там, докато мама умряла, само че тогава съм била само на три години и не помня много. Ходил ли си на Трантор, чичо Хомир?
— Не, не съм — облегнат на студения корпус, той я слушаше лениво. Калгън беше доста близо и усети отново да го обзема безпокойство.
— Не е ли просто най-романтичният свят? Баща ми разправя, че при Станел V на него е имало повече хора, отколкото сега на десет свята. Твърди, че бил огромна планета от метал — един голям град, който е бил столица на цялата Галактика. Показвал ми е снимки, които е правил на Трантор. Сега всичко е в развалини, но все още е изумителен. Просто умирам да го видя отново. Всъщност… Хомир!
— Да!
— Защо не отидем там, след като свършим с Калгън?
Върху лицето му отново се появи тревожен израз.
— Какво? Не започвай пак с такива предложения. Тук сме по работа, не за удоволствие. Не го забравяй.
— Но и това ще бъде работа! — изписка тя. — На Трантор сигурно има огромно количество информация. Не мислиш ли?
— Не — той се изправи на крака, — А сега остави компютъра на мира. Трябва да направим последния скок и после можеш да седнеш обратно. — При тези думи той си помисли, че все пак приземяването имаше и една добра страна: повече нямаше да му се наложи да спи върху палтото си на металния под.
Изчисленията не бяха сложни. „Космическият навигационен справочник“ обясняваше ясно маршрута „Фондацията — Калгън“. Настъпи мигновеното трепване на извънвремевото преминаване през хиперпространството и последната светлинна година остана зад тях.
Сега слънцето на Калгън си беше истинско слънце — голямо, ярко и жълтеникавобяло; не се виждаше през илюминаторите, които се бяха затворили автоматично на сгряната от него страна.
Калгън отстоеше на едно преспиване разстояние.
12. Владетелят
От всички светове в Галактиката Калгън несъмнено имаше най-забележителната история. Например развитието на планетата Терминус следваше почти непрекъснат възход. А на Трантор, на времето столица на Галактиката — почти непрекъснат упадък. Но Калгън…
Най-напред два века, преди да се роди Хари Селдън, Калгън си бе спечелил слава като свят на забавленията в Галактиката. Беше свят на забавленията в смисъл, че бе направил от тях индустрия — при това изключително доходна.
И стабилна. Най-солидната индустрия във Вселената. Когато цялата Галактика постепенно загина като цивилизация, върху Калгън не падна нито едно перце от катастрофата. Независимо как се променяха икономиката и социологията в съседните сектори на Галактиката, винаги оставаше един елит, а характерна черта на елита е, че постоянно разполага със свободно време — нещо като разкош, подобаващ на един елит.
Ето защо Калгън обслужваше последователно и успешно хилавите и напарфюмирани контета от имперския двор с техните блестящи и похотливи дами, грубите и хрипливи военачалници, които с желязна ръка управляваха световете, покорили с кръв, и разюзданите им и сладострастни мадами, както и въздебелите и луксозно облечени бизнесмени от Фондацията с техните натруфени и престъпни любовници.
Не се правеше никаква разлика, защото всички те имаха пари. И тъй като Калгън обслужваше всички и не изключваше никого; понеже стоката му винаги се търсеше; и защото притежаваше мъдростта да не се намесва в ничия политика и да не се забърква в проблемите на законността на никого, той процъфтяваше, когато нищо друго не се радваше на успех, и оставаше тлъст, когато всички други слабееха.
Но само преди Мулето. Сетне той също се покори на владетел, неотзивчив към забавленията или каквото и да било освен завоеванията. За него всички планети бяха еднакви, дори Калгън.
Така че в продължение на едно десетилетие Калгън се озова в странната роля на галактическа столица и метреса на великата Империя след края й.
После със смъртта на Мулето, внезапна като загасянето на свещ, настъпи упадък. Фондацията се разпадна. А с нея и след нея и остатъкът от владенията на Мулето. Петдесет години по-късно беше останал само обърканият спомен за онова кратко време на могъщество, подобно на опиумна пустота. Калгън никога не се възстанови напълно. Не успя да се върне към състоянието си на свят на нехайното удоволствие, какъвто бе бил, защото краткият период на властване не отпуска напълно хватката си. Вместо това живя последователно под управлението на няколко мъже, които Фондацията наричаше владетели на Калгън, но те самите се величаеха като Първи Гражданин на Галактиката по подражание на единствената титла на Мулето и които поддържаха измислицата, че също са велики завоеватели.
Настоящият владетел на Калгън беше на поста си от пет месеца. Бе го поел поради положението си като главнокомандващ флотата на планетата и поради прискърбната липса на предпазливост от страна на предишния владетел. Но никой на Калгън не беше достатъчно глупав, за да се занимава твърде дълго или отблизо с въпроса за законността му. Подобни неща се случваха и беше най-добре да се приемат безкоментарно.
Все пак такъв вид на оцеляване на най-приспособените в допълнение на това, че даваше предимство на жестокостта и злото, понякога допускаше и способността да се излезе напред. Но лорд Стетин беше достатъчно компетентен и с него трудно се работеше.
Не му беше лесно на негово превъзходителство министър-председателя, който с изумителна непредубеденост бе служил на последния владетел също така добре, както и на сегашния. И ако би живял достатъчно дълго, би служил също така усърдно и на следващия.
Не беше лесно и на лейди Калия, която беше за Стетин нещо повече от приятел и нещо по-малко от съпруга.
Тази вечер тримата бяха сами в личните покои на лорд Стетин. Първия Гражданин, обемист и блестящ в адмиралската униформа, която предпочиташе, се мръщеше от нетапицирания стол, на който седеше вдървено като пластмасата, от която беше направен. Министър-председателят му Лев Мейрус стоеше срещу него с празен незаинтересован поглед и дългите му нервни пръсти поглаждаха разсеяно дълбоката бръчка, която извиваше от кривия му нос по слабата, хлътнала буза и стигаше до обраслата със сиви косми брадичка. Лейди Калия се беше разположила грациозно в дълбоката мъхеста покривка на едно канапе и пълните й устни потрепваха леко в неволно цупене.
— Сър — поде Мейрус (това беше единственото обръщение към владетел с титлата Първи Гражданин), — липсва ви известно разбиране за непрекъснатия ход на историята. Вашият живот с неговите огромни промени ви кара да мислите, че и ходът на цивилизацията също се поддава на внезапни скокове. Но не е така.
— Мулето доказа обратното.
— Но кой може да следва неговите крачки?! Спомнете си, че той беше нещо повече от човек. А и не успя напълно.
— Пучи — изскимтя лейди Калия внезапно и се сви при разгневения жест на Първия Гражданин.
— Не ме прекъсвай, Калия — каза грубо лорд Стетин. — Мейрус, уморих се от бездействие. Моят предшественик прекара живота си в усъвършенстване на флотата и я превърна в добре настроен уред, който няма равен на себе си в Галактиката. И умря, като превъзходната машина бездействаше. Трябва ли и аз да продължавам така? Аз, един флотски адмирал? Колко време ще мине, преди машината да ръждяса? Засега тя изсмуква хазната и не дава нищо в замяна. Офицерите й копнеят за завоевания, а войниците за
