плячка. Цял Калгън желае връщането на Империята и славата. В състояние ли си да го разбереш?
— Това са само думи, но аз схващам какво имате предвид. Завоевания, плячка, слава — приятни, когато ги получаваш, но процесът на придобиването им често е рискован и винаги неприятен. Първоначалното прекрасно опиянение може да не трае дълго. И в течение на цялата история никога не е било разумно да се напада Фондацията. Дори Мулето щеше да е по-умен, ако се беше въздържал…
В сините празни очи на лейди Калия имаше сълзи. Напоследък Пучи едва я забелязваше и този път, когато й беше обещал вечерта да бъде нейна, този ужасен посивял мъж, който винаги гледаше през, а не в нея, се бе довлякъл. А Пучи го бе приел. Но тя не смееше нищо да каже, уплаши се дори от риданието, което неволно се изтръгна от нея.
Ето че сега Стетин говореше с гласа, който тя мразеше — груб и нетърпелив.
— Ти си роб на далечното минало — продължи той. — Фондацията е голяма по обем и население, но хората й не са здраво свързани и ще се разпадне от първия удар. Понастоящем заедно ги задържа само инерцията, която съм достатъчно силен да разбия. Ти си хипнотизиран от доброто старо време, когато само Фондацията е притежавала атомна мощ. Те са успели да избегнат последните удари на умиращата Империя и после са били изправени само пред безмозъчната анархия на военните диктатори, които пресрещали атомните съдове на Фондацията с негодни кораби и реликви.
Но Мулето, драги Мейрус, промени това. Той разпространи знанията, които Фондацията пазеше само за себе си, из половината Галактика и научният монопол изчезна завинаги. Можем да се справим с тях.
— А Втората Фондация? — попита хладнокръвно Мейрус.
— А Втората Фондация? — повтори също така спокойно Стетин. — Знаеш ли какви са намеренията й? Бяха й необходими десет години, за да спре Мулето, ако наистина тя е била факторът, в което някои се съмняват. Нима не ти е известно, че доста от психолозите и социолозите на Фондацията са на мнение, че Селдъновият план е бил напълно разстроен още по времето на Мулето? Ако Планът е провален, тогава съществува вакуум, който аз бих могъл да запълня не по-зле от всеки друг.
— Познанията ни по тези проблеми не са достатъчно големи, за да оправдаят риска.
— Нашите познания може би, но на планетата имаме посетител от Фондацията. Знаеше ли го? Някой си Хомир Мун, който, както разбирам, е писал статии за Мулето и е изразил мнението, че Селдъновият план вече не съществува.
Министър-председателят кимна.
— Чух за него или поне за трудовете му. Какво иска?
— Моли за разрешение да влезе в двореца на Мулето.
— Така ли? Разумно ще бъде да му се откаже. Никога не е препоръчително да се нарушават суеверията, с които е привикнала планетата.
— Ще го обмисля и ще говорим отново.
Мейрус се поклони и излезе.
— Сърдиш ли ми се, Пучи? — попита сълзливо лейди Калия.
Стетин се нахвърли върху нея.
— Не съм ли ти казвал никога да не ме наричаш с това смешно име в присъствието на други хора?
— Ти го харесваше.
— Вече не и да не се случва повече!
Той я загледа мрачно. За него беше загадка защо я търпи напоследък. Беше мекотело с празна глава, приятна при допир, с лесно поддаващи се на влияния чувства, удобен аспект на трудния му живот. Но дори и тази привързаност започваше да го уморява. Тя си мечтаеше за сватба, да стане Първа дама.
Смешно!
Подхождаше му, докато той беше само адмирал, но сега, в качеството му на Първи Гражданин и бъдещ завоевател, се нуждаеше от нещо повече. Трябваха му наследници, които да обединят бъдещите владения, нещо което Мулето никога не бе имал и поради това Империята не бе надживяла странния му нечовешки живот. Той, Стетин, имаше нужда от някой от известните исторически родове на Фондацията, с който би могъл да обединява династии. Запита се раздразнително защо да не се отърве още сега от Калия. Нямаше да е трудно. Щеше да похленчи малко… Отхвърли мисълта. Понякога и тя си имаше качества. Калия си възвръщаше доброто настроение и се съживяваше. Влиянието на Сивата брада си бе отишло, а гранитното лице на нейния Пучи се смекчаваше. Тя се изправи с едно плавно движение и почти се преля към него.
— Нали няма да ми се караш?
— Не! — той я потупа разсеяно. — А сега поседи тихичко за малко. Искам да помисля.
— За човека от Фондацията ли?
— Да.
— Пучи? — последва пауза.
— Какво?
— Пучи, ти каза, че мъжът води със себе си едно малко момиче, помниш ли? Мога ли да го видя, когато дойде? Никога…
— А защо си мислиш, че искам да доведе със себе си хлапачката? Да не би моята зала за аудиенции да е начално училище? Престани с глупостите си, Калия.
— Но аз ще се погрижа за нея, Пучи. Дори не трябва да се занимаваш с нея. Просто почти никога не виждам деца, а знаеш колко ги обичам.
Изгледа я ехидно. Никога не се отказваше от този подход. Тя обичаше деца, тоест неговите деца, неговите законни деца, с други думи — женитба. Изсмя се.
— Тази твоя хлапачка — каза той — е голяма — на четиринайсет или петнайсет години. Вероятно е висока колкото теб.
Калия изглеждаше съкрушена.
— Е, не може ли все пак? Ще ми разкаже за Фондацията. Знаеш, че винаги съм искала да отида там. Дядо ми е бил човек на Фондацията. Няма ли някога да ме заведеш там, Пучи?
Стетин се усмихна при тази мисъл. Може би щеше да я заведе, като завоевател. Благоразположението, което го изпълни при мисълта, се почувства в думите му.
— Добре, добре. Можеш да се срещнеш с момичето и да си говориш с него за Фондацията, колкото си искаш. Но далеч от мен, разбра ли?
— Честна дума, няма да те безпокоя. Ще я поканя в собствените си покои. — Отново се почувства щастлива. Напоследък рядко й позволяваха да върши каквото пожелае. Обгърна врата му с ръце и след кратко колебание усети сухожилията му да се отпускат, а голямата глава кротко легна на рамото й.
13. Дамата
Аркадия тържествуваше. Как се бе променил животът, откакто Пелеас Антор бе опрял глуповатото си лице в нейния прозорец — и само защото бе имала куража да направи каквото трябваше!
Ето че беше на Калгън. Ходи в прословутия Централен Театър — най-големият в Галактиката — и видя лично някои от певците, които бяха прочути дори в далечната Фондация. Беше пазарувала сама из „Цветната пътека“, модния център на най-веселия свят в космоса. И сама бе избирала, защото Хомир въобще нищо не разбираше от всичко това. Продавачките не възразяваха срещу дългите блестящи рокли с вертикални плохи, които я правеха да изглежда толкова висока, а валутата на Фондацията купуваше много, много неща. Хомир й даде банкнота от десет кредита и когато я смени в калгънди получи страхотно дебела пачка.
Дори си бе сменила прическата — полукъса отзад с две блестящи къдрици над всяко слепоочие. И така бяха обработили косата й, че тя изглеждаше още по-златиста — просто светеше.
Но сега-засега това беше най-доброто. Вярно, палатът на лорд Стетин не беше толкова голям и пищен като театрите или загадъчен и архаичен като стария дворец на Мулето, от който бяха видели единствено самотните кули при полета им над планетата, но представете си — истински лорд! Изпадаше в екстаз от славата му.
И не само това. Беше лице в лице с любовницата му. Аркадия изписа с главни букви думата в съзнанието си, защото знаеше ролята, която подобни жени бяха играли в историята; известни й бяха техните сила и обаяние. Всъщност често си бе мислила, че и тя би могла да е могъщо и чаровно същество,
