По дяволите!
Трябваше да наруши обичаите на Калгън, така ли? Да позволи да се плячкосва дворецът на Мулето, за да може този глупак да напише още една книга? За каузата на науката?! Свещената наука! Велика Галактико! Нима трябваше да му се хвърлят в лицето най-сериозно такива лозунги? Освен това — кожата му се наежи леко — съществуваше и проклятието. Самият той не вярваше в него. Никой интелигентен човек не го взимаше на сериозно. Но ако не го зачетеше, трябваше да е заради по-добра кауза, отколкото афишираната от оня глупак.
— Какво искаш пък ти? — сопна се той и лейди Калия се присви видимо на прага.
— Зает ли си?
— Да. Зает съм.
— Но тук няма никой, Пучи. Не мога ли да поговоря с теб поне за минутка?
— О, Галактико! Какво искаш? Побързай.
Тя започна да заеква.
— Малкото момиче ми каза, че отиват в двореца на Мулето. Помислих, че можем да ги придружим. Вътре сигурно е разкошно.
— Тя ли ти каза? Е, няма да отидат, а и ние няма да ги придружим. А сега върви да си гледаш работата. Дотегна ми от теб.
— Но, Пучи, защо не? Няма ли да им разрешиш? Малкото момиче каза, че ти ще основеш Империя!
— Пет пари не давам какво казва… Какво, какво? — той пристъпи към Калия и я хвана толкова здраво над лакътя, та чак пръстите му потънаха в меката плът. — Какво каза?!?
— Боли ме! Не мога да си спомня, докато ме гледаш така.
Той я пусна и известно време тя напразно разтриваше червените си белези. Изскимтя.
— Малкото момиче ме накара да обещая, че няма да разправям…
— Ужасно… Кажи ми. Веднага!
— Е, тя рече, че Планът на Селдън бил променен и че някъде друга Фондация уреждала да те накара ти да създадеш Империя. Това е всичко. Разказа, че господин Мун е много голям учен и че в двореца на Мулето ще се открият доказателства за всичко това. Ето какво ми разправи. Сърдиш ли се?
Но Стетин не отговори. Забързано излезе от стаята, а кравешките очи на Калия тъжно гледаха подире му. Преди да изтече и час, бяха издадени две заповеди с официалния печат на Първия Гражданин. С едната петстотин линейни кораба се изпращаха в космоса за — както официално се твърдеше — „военни маневри“. А другата целеше като ефект да хвърли в пълно недоумение един човек.
Когато втората заповед стигна до него, Хомир Мун преустанови подготовката за излитане. Разбира се, беше официално разрешение да влезе в двореца на Мулето. Той го изчете и препрочете без никаква радост.
Но Аркадия беше възхитена. Знаеше какво се е случило. Или поне така си мислеше.
14. Безпокойство
Поли сервира закуската на масата, като не откъсваше поглед от настолния рекордер на новини, който кротко изхвърляше днешните бюлетини. Лесно го правеше с едно око, без да губи сръчността си. Тъй като цялата храна беше стерилно пакетирана в контейнери, които служеха за еднократно употребяеми готварски съдове, задълженията й по закуската се състояха само да избере менюто и след това да изхвърли остатъците.
Цъкна с език заради онова, което видя, и тихо изохка, като си спомни нещо.
— Ох, хората са толкова порочни — рече тя, а в отговор Даръл само се покашля.
Гласът й придоби високия дрезгав тон, който автоматично възприемаше, когато се готвеше да оплаква злините на света.
— Защо ония ужасни калгънци — тя наблегна на последната сричка и я проточи — постъпват така? Човек би помислил, че ще ни оставят на мира. Ама не, само неприятности, все неприятности. Погледнете заглавията. „Тълпата се бунтува пред консулството на Фондацията“. О, ако само можех да им кажа какво мисля. Те просто не помнят, доктор Даръл, изфирясала е паметта им. Върнете се към последната война, след като Мулето умря — разбира се, тогава бях малко момиче, — ех, какви неприятности и тревоги! Моят чичо бе убит, и то само на двайсет години, а имаше бебе, момиче. Все още си го спомням. С руса коса и трапчинка на брадичката. Някъде пазя триизмерна фотография от него… А сега бебето му има собствен син във флотата и е много възможно, ако се случи нещо…
Тогава действаха патрули срещу бомбардировки и всички стари мъже взимаха поред участие в стратосферната отбрана — представям си какво ли биха могли да направят, ако калгънците бяха стигнали до тук. Майка ни разправяше на нас, децата, за хранителните дажби, цените и данъците. Човек едва е успявал да свърже двата края…
Бихте помислили, че ако имаха разум, хората никога нямаше да пожелаят да започнат отново, просто нямаше да имат нищо общо с подобни събития. Но предполагам, че не обикновените хора го правят, дори калгънците сигурно биха предпочели да си седят у дома при семействата, а не да се мотаят из корабите и да ги убиват. Виновен е оня ужасен човек Стетин. Чудо е, че оставят такива хора да живеят. Той уби оня старец… как бе казваше… Талос, а сега му се е приискало да стане господар на всичко.
И не зная защо иска да се бис с нас. Неизбежно ще загуби, както става с всички. Вероятно е в Плана, но понякога си мисля, че трябва да е порочен тоя план, щом в него има толкова сражения и убийства, макар да не мога да кажа нищо срещу Хари Селдън, който, сигурна съм, знае повече от мен и вероятно съм глупачка, за да го оспорвам. А и другата Фондация е не по-малко отговорна. Те биха могли да спрат Калгън още сега и да оправят всичко. И без това накрая ще го сторят и човек би помислил, че ще се заемат, преди да бъдат нанесени щети…
— Каза ли нещо, Поли? — вдигна очи доктор Даръл.
Очите на Поли се разшириха и после се присвиха.
— Нищо, докторе, нищо. Нямам какво да кажа. Човек би могъл по-скоро да се задуши в тая къща, отколкото да изрече и една дума. Само върши това, върши онова, но опитай се да издумаш нещо… — и тя излезе кипнала от яд.
Напускането и направи на Даръл толкова малко впечатление, колкото и приказките й.
Калгън! Глупости! Чисто физически неприятел! Такива като него винаги бяха побеждавани.
И все пак не можеше да се избяга от настоящата криза. Преди седем дни кметът го бе помолил да стане администратор на Отдела за изследвания и развитие. Беше обещал днес да отговори. Е…
Размърда се неспокойно. Защо именно той? Не можеше ли да откаже? Щеше да изглежда необичайно, а не смееше да постъпи странно. Всъщност какво го интересуваше Калгън? За него имаше само един враг. И винаги бе съществувал единствено той.
Докато беше жива жена му, беше доволен само да отлага задълженията, да се крие. Онези дълги спокойни дни на Трантор с руините на миналото около тях! Тишината на разрушения свят и пълната забрава!
Но тя почина. Едва пет години минаха оттогава, но той разбра, че може да живее, само като се бори срещу неясния и страхотен противник, който го бе лишил от мъжкото му достойнство, като управляваше съдбата му. Това правеше живота нещастна борба срещу предопределен край, превръщаше целия свят в омразна и смъртоносна игра на шах.
Наречете я пречистване — самият той й даваше това име, но борбата придаваше смисъл на живота му.
Най-напред в университета Сантани, където се бе присъединил към доктор Клайзе… Бяха добре преживени пет години.
Но Клайзе беше само събирач на данни. Не можеше да успее в истинската цел. А когато Даръл почувства със сигурност, че е така, разбра, че е време да го напусне.
Клайзе може и да е действал тайно, но сигурно е имал хора, които са работили за него и с него. Имаше пациенти, чиито мозъци е изследвал. Един университет го подкрепяше. Всичко това са били слабости.
Клайзе може да е действал тайно, но сигурно е имало хора, които са били наясно. Разделиха се като врагове. Това беше добре, така се налагаше. Трябваше той да напусне като предал се — в случай че някой
