Хомир изненадано изрече:
— Да — в този миг не можеше да разчита на себе си да каже нищо, освен истината.
— То е забележително семейство във Фондацията, нали?
Хомир кимна.
— На което сигурно няма да търпят да се нав… навреди.
— Да се навреди?! Не ставайте глупак, човече. Обмислям точно обратното. На колко години е?
— Четиринадесет.
— Така! Добре, нито Втората Фондация, нито самият Хари Селдън ще успеят да спрат хода на времето — момичетата да се превръщат в жени.
При тези думи той се извърна на пети и отиде до една тапицирана врата, която отвори със силен замах. После изрева:
— За какво, по дяволите, си довлякла треперещия си скелет тук?
Лейди Калия примигна и рече с приглушен глас:
— Не знаех, че има някой при теб.
— Е, има. По-късно ще си поговорим, а сега искам да видя гърба ти и побързай!
Стъпките й се отдалечиха бързо по коридора и заглъхнаха.
Стетин се върна.
— Тя е останка от междинен период, който продължи твърде дълго. Скоро ще свърши. Четиринайсет ли казахте?
Хомир се взираше в него със съвсем различен от предишния ужас.
Аркадия се стресна, когато вратата се отвори безшумно — подскочи, щом зърна с края на очите си лекото й движение. Пръстът, който я приканваше неистово, доста време не предизвика реакция, а после, сякаш в отговор на предпазливостта, която й налагаше самият вид на бледата, трепереща фигура, тя премина по пода на пръсти.
Стъпките им бяха напрегнато шумолене по коридора. Беше лейди Калия, разбира се, и по неизвестна причина нямаше нищо против да я последва. Поне от нея не се страхуваше.
А защо?
Влязоха в малка тоалетна стая, цялата в сладникаво-розово и пухеста. Лейди Калия застана с гръб до вратата.
— Това беше нашият личен вход към моята… — поде тя, — към стаята ми от неговия кабинет, нали разбирате? Неговия… кабинет!… нали разбирате! — и тя посочи с палец, сякаш дори само мисълта за него разяждаше душата й със смъртен страх. — Такъв късмет… късмет… — с размерите си зениците й сякаш бяха почернили сините й очи.
— Можете ли да ми обясните… — започна Аркадия свенливо.
Но Калия се раздвижи неистово.
— Не, Детето ми, не. Няма време. Моля те, свали си дрехите. Ще ти донеса други и няма да те познаят.
Беше в дрешника, нахвърляше безполезни труфила на купчини по пода, търсеше влудено нещо, което момиче би могло да носи, без да предизвика неканен флирт.
— Ето, това ще стане. Трябва. Имаш ли пари? Ето, вземи ги всичките… и тези — тя сваляше всичко от пръстите и ушите си. — Само си върви у дома… във Фондацията.
— А Хомир, чичо ми — запротестира Аркадия през заглушаващите я гънки на приятно миришещите и луксозни дрехи от метализирана тъкан, които й изхлузваха през главата.
— Той няма да си тръгне. Пучи ще го задържи завинаги, но ти не трябва да оставаш. О, божичко, не разбираш ли?
— Не — Аркадия си наложи да спре. — Не разбирам.
Лейди Калия вкопчи здраво една в друга ръцете си.
— Трябва да се върнеш и да предупредиш вашите хора, че ще има война. Не е ли ясно? — пълният ужас изглежда някак парадоксално бе придал яснота на мислите и думите й, което изобщо не отговаряше на същността й. — Хайде, ела!
Навън по друг път! Покрай служители, които зяпаха след тях, но не намираха причина да задържат някого, когото само владетелят на Калгън можеше да спре безнакаазано. Когато минаваха през врати, часовоите тракаха токове и отдаваха почест.
За годините, които сякаш продължи пътешествието през двореца, Аркадия си поемаше дъх само от време на време — въпреки това от първото повикване на белия пръст, докато се озова извън входната порта с шум и хора в далечината, бяха изминали само двадесет и пет минути. Тя извърна очи назад с внезапно уплашен поглед.
— Не… не разбирам защо правите това, миледи, но ви благодаря. А какво ще стане с чичо Хомир?
— Не зная — изстена дамата. — Защо не тръгвате? Идете направо на космодрума. Не се бавете. Сигурно вече ви търси.
Но Аркадия продължаваше да се бави. Щеше да зареже Хомир. И със закъснение сега, когато се почувства свободна, стана подозрителна.
— Но защо се тревожите дали ще ме открие?
Лейди Калия прехапа устни и измърмори:
— Не мога да обясня на малко момиче като вас. Би било непристойно. Е, вие ще растете, а аз… аз срещнах Пучи, когато бях на шестнадесет години. Разбирате ли, не мога да допусна да се навъртате тук — в погледа й се четеше полузасрамена враждебност.
Възможните последствия вцепениха Аркадия!
— Какво ще направи, когато разбере? — прошепна тя.
— Не зная — отвърна пискливо дамата, хвана главата си с ръце и се втурна назад по широкия път към замъка на владетеля на Калгън.
Но за една безкрайна секунда Аркадия още не помръдна, защото в последния миг, преди миледи да хукне, тя видя нещо. Уплашените очи на Калия мигновено припламнаха с хладнокръвно веселие.
Огромно нечовешко веселие.
Беше доста трудно да се забележи подобно кратко просветваме в две очи, но Аркадия не се съмняваше какво бе видяла.
Вече тичаше — като обезумяла — и лудо търсеше свободна будка, в която човек можеше с натискане на бутон да повика обществено транспортно средство.
Не бягаше от лорд Стетин; нито от него, нито от всичките човешки хрътки, които можеше да пусне по следите й — нито от всичките му двадесет и седем свята, обединени в едно гигантско чудовище, погнало сянката й.
Бягаше от една крехка жена, помогнала й да се измъкне. От същество, което я бе отрупало с пари и бижута и бе рискувало живота си, за да я спаси. От създание, за което сигурно и окончателно знаеше, че е жена от Втората Фондация.
Въздушното такси кацна с лек шум на рампата. Вятърът от неговото движение облъхна лицето на Аркадия и раздвижи косата й под качулката с пухеста подплата, която Калия й бе дала.
— Къде да карам, млада госпожице?
Тя положи отчаяни усилия да направи по-плътен гласа си, за да не прилича на момичешки.
— Колко космодрума има в града?
— Два. Кой желаете?
— Кой е по-близо?
Той се взря в нея.
— Калгън сентръл, госпожице.
— Карайте към другия. Имам пари — в ръката си държеше банкнота от двадесет калгънда. Стойността на банкнотата не й правеше впечатление, но шофьорът на таксито се захили одобрително.
— Както наредите, лейди. Такситата от Скайлайн ще ви откарат навсякъде.
Тя разхлади бузата си, като я допря в леко плесенясалата облицовка. Край нея бавно преминаваха светлините на града.
