Мун с ласкателните си примамки, отколкото той успяваше, и то с по-малко неприятности. Защо ли не я дадеше на Мун? Намръщи се. Калия. С нейната глупава ревност. Космос! Ако все още беше при него онова момиче Даръл… защо не й смачка главата за това?
Не успя да определи причината.
Може би, защото се разбираше с Мун. А на него Мун му беше необходим. Например, именно Мун доказа, че поне Мулето е вярвал, че няма Втора Фондация. Адмиралите му се нуждаеха от подобно уверение.
Би искал да публикува доказателствата, но по-добре беше да остави Фондацията да вярва в несъществуващата помощ. Дали в действителност Калия го бе изтъкнала? Правилно. Тя го бе казала.
О, глупости! Тя не можеше нищо да твърди. И все пак…
Той поклати глава, за да проясни мислите си, и тръгна нататък.
18. Призракът на един свят
Трантор беше свят на останки и възраждане. Разположен като избледнял диамант в средата на зашеметяващо гъмжило от слънца в центъра на Галактиката — сред купове и рояци от отрупани с безцелна щедрост звезди, — той последователно мечтаеше за миналото и бъдещето.
Беше време, когато невидимите нишки на контрол се протягаха от металната му обвивка до самите краища на звездното царство. Беше само един единствен град, приютил четиристотин билиона администратори; най-могъщата столица, която някога въобще е съществувала.
Докато накрая го бе настигнала разрухата на Империята и след Великия грабеж преди един век западащите му сили се бяха обърнали срещу него и го бяха прекършили завинаги. От гърмящата разруха на смъртта металният му корпус, който обгръщаше планетата, се бе набръчкал и свил в болезнено подобие на някогашното си собствено величие.
Оцелелите разкъсаха металната обвивка и я разпродадоха на други светове срещу семена и добитък. Почвата бе оголена отново и планетата се върна към началото си. Сред все по-разширяващите се площи на примитивно земеделие тя забрави своето сложно и велико минало.
Или щеше да го забрави, ако не бяха все още мощните чирепи, които въздигаха масивните си останки към небето в горчиво и достолепно мълчание.
С тръпнещо сърце гледаше Аркадия металната лента на хоризонта. За нея селото, в което живееха Палверови, беше само купчина къщи — малки и примитивни. Нивите, които го обграждаха, бяха златистожълти, отрупани с пшеница пространства.
Но там, отвъд познатите места се извисяваше споменът за миналото, все още блестящ и пламтящ в неръждясало величие, където слънцето на Трантор се отразяваше ярко. Беше ходила там веднъж през месеците, откакто се намираше на Трантор. Беше се изкатерила по гладкото покритие и се бе осмелила да влезе в мълчаливите, засипани с прах структури, където светлината проникваше през дупките в разрушени стени и прегради.
Бе същинска душевна мъка. Истинско светотатство.
Избяга оттам, като тичаше шумно, докато краката й отново усетиха под себе си земя.
И оттогава можеше само да гледа назад с копнеж. Не смееше още веднъж да обезпокои могъщата замислена грамада.
Знаеше, че е била родена някъде на този свят — близо до старата имперска библиотека, която беше най-истинският Трантор. Най-свещеното от всичко свещено, светиня на светините! От целия свят само тя бе оцеляла от Великия грабеж и цял век бе останала пълна и недокосната, сякаш предизвикваща цялата Вселена.
Там Хари Селдън и групата му бяха изтъкали невъобразимата си паяжина. Там Еблинг Майс бе разкрил загадката и бе седял парализиран от неописуемата си изненада, докато го бяха убили, за да не се разпространи тайната.
В имперската библиотека дядо й и баба й бяха живели в продължение на десет години, докато Мулето бе умрял, и после бяха успели да се приберат във възродената Фондация.
Там, в имперската библиотека собственият й баща се бе върнал с младата си съпруга, за да намери отново Втората Фондация, но не бе успял. Там тя се бе родила и майка й бе умряла.
Би искала да посети библиотеката, но Прийм Палвер поклати кръглата си глава.
— Много километри са, Аркади, а тук има доста работа. Освен това не е добре да се създават неприятности. Знаеш, че тя е храм…
Но Аркадия разбра, че той просто не гореше от желание да посети библиотеката — сигурно по същата причина, поради която калгънци избягваха двореца на Мулето. Суеверният страх, сковаващ днешните пигмеи пред реликвите на гигантите на миналото.
Ала щеше да е ужасно, ако заради това изпитваше яд към странния дребен човек. Намираше се на Трантор вече трети месец и през цялото време той и тя — татенцето и мамчето — се отнасяха прекрасно към нея.
И с какво щеше да им отвърне? Ами ако ги забъркаше в общата бъркотия? Може би все пак ги беше предупредила, че е белязана за унищожение?! Не! Нали им позволи да приемат смъртоносната роля на защитници… Изпитваше непоносимо угризение на съвестта — но имаше ли избор?
С нежелание слезе по стълбите за закуска. Чу гласовете им.
Прийм Палвер затъкна салфетката в яката на ризата си, като извъртя дебелата си шия, и посегна с несдържано удоволствие към яйцата на очи.
— Вчера бях в града, майче — каза той, размахвайки вилицата и едва не удуши думите с огромна хапка.
— И какво има в града, татенце? — попита майчето с безразличие, като седна, огледа бързо масата и стана отново за солта.
— Ох, не е добре. Един кораб пристигна от района на Калгън с тамошни вестници. Там бушува война.
— Война! Така! Е, нека си трошат главите, щом в тях няма повече разум. Дойде ли разплащателният ти документ? Татенце, казвам ти още веднъж. Предупреди оня старец Коскър, че това не е единствената кооперация в света. Достатъчно неприятно е, че плащат толкова, че ме е срам да го спомена пред приятелките си, ами поне парите да идваха навреме!
— Навреме, ненавреме — отвърна татенцето раздразнително. — Слушай, не ме карай да говоря за глупости на закуска, иначе ще ми засяда всяка хапка в гърлото — и като го каза, той предизвика хаос сред намазаните с масло препечени филии. Сетне добави малко по-спокойно: — Сраженията са между Калгън и Фондацията, вече продължават два месеца.
Ръцете му се вкопчиха една в друга сякаш в подигравателно подобие на космическа битка.
— Хм-м-м… И как вървят нещата?
— Зле за Фондацията. Е, ти видя Калгън. Само войници! Те са били готови. А Фондацията не и така… пуф!
Внезапно мамчето остави вилицата си и изсъска:
— Глупак!
— Какво?
— Дървена глава! Голямата ти уста непрекъснато дърдори!
Тя бързо посочи с ръка и когато татенцето погледна през рамо, видя Аркадия, застанала вкаменена на прага.
— Фондацията е във война? — попита тя.
Татенцето погледна безпомощно мамчето и кимна.
— И те губят?
Той кимна отново.
Аркадия усети гърлото й непоносимо да се стяга и бавно се приближи към масата.
— Свършено ли е? — прошепна тя.
— Да е свършила? — повтори татенцето с фалшива сърдечност. — Кой е казал, че е свършила? На война могат да се случат много неща. И… и…
— Седни, мила — намеси се мамчето успокоително. — Никой не трябва да говори преди закуска. Не си в