Тривайз седна пред бюрото. Не бяха нужни никакви думи. Ясно бе какво се очаква от него.
Постави длани върху двете очертания, разположени така, че да може да го направи без никакво напрежение. Когато докосна плота, той му се стори мек, почти кадифен и ръцете му потънаха в него.
Погледна ги с изумление, защото те в действителност изобщо не бяха потънали. Очите му твърдяха, че неговите ръце са си на повърхността. Въпреки това имаше усещането, сякаш материята на бюрото е поддала и нещо меко и топло е обхванало дланите му.
Това ли бе началото?
А по-нататък?
Огледа се встрани и после затвори очи в отговор на едно предложение.
Нищо не бе чул. Не бе чул нищо!
Ала вътре в мозъка му, подобно на блуждаеща мисъл, витаеше поканата: „Моля, затворете очи. Отпуснете се. Ще направим връзка.“
Чрез дланите?
Тривайз изглежда винаги бе предполагал, че ако човек трябва да се свърже мислено с някой компютър, това ще стане с шлем на главата и електроди по черепа.
Дланите?
Защо пък не чрез дланите? Той изпита усещането, че блуждае нанякъде — полусънен, но без да е загубил умствената си активност. Защо пък не с дланите?
Очите не са нищо друго, освен сетивни органи, а мозъкът е просто централен разпределител, поместен в костна обвивка и отделен от работната повърхност на тялото. Работната повърхност всъщност са дланите, дланите, които чувстват и взаимодействат с Вселената.
Хората мислят чрез дланите си. В техните длани е отговорът на любопитството им, с тях те докосват, залавят, обръщат, повдигат и претеглят. Има животни с внушителни по размер мозъци, но те са лишени от длани и цялата разлика идва оттам.
Докато той и компютърът се ръкуваха, мисленето им се сля и вече нямаше значение дали очите му са отворени или не. Отварянето им не подобряваше неговото зрение, нито пък затварянето го влошаваше.
И в двата случая той виждаше стаята напълно ясно — не само в посоката, в която гледаше, но навсякъде: наоколо, нагоре и надолу.
Видя всяко помещение в кораба, а също така и какво става навън. Слънцето бе изгряло и яркостта му се размиваше в утринната мъгла, но той можеше да гледа право в него, без да бъде заслепен, защото компютърът автоматично филтрираше светлинните вълни.
Почувства лекия вятър и температурата му и чу звуците на света около звездолета. Усети магнитното поле на планетата и слабите електрически заряди по корабния корпус.
Започна да осъзнава управлението на кръстосвача интегрално, без излишни подробности. Знаеше само, че ако поиска да го повдигне от земята, да го завърти, да го ускори или да използва която и да е от неговите многобройни способности, командите ще бъдат същите, както когато изпълняваше аналогични действия със собственото си тяло. Трябваше просто да използва волята си.
Неговата воля обаче не бе оставена сама на себе си. Корабният компютър можеше да наложи своята. В настоящия момент в главата му имаше оформено изречение и той знаеше точно кога и как корабът ще отлети. Що се отнася до това, не съществуваше никаква възможност за изменение. Със същата сигурност знаеше, че впоследствие ще решава той самият.
Тривайз откри — като запрати навън мрежата на подсиленото от компютъра свое съзнание — че може да се информира за състоянието на горните слоеве на атмосферата; че долавя измененията на времето; че открива другите кораби, които на рояци се вдигаха нагоре или пък се спускаха надолу. Всичко туй трябваше да се вземе предвид и компютърът го вземаше предвид. Ако не го направеше, проумя Тривайз, трябваше само да поиска и то щеше да бъде направено.
Толкоз по въпроса за томовете с програми; те изобщо не съществуваха. Спомни си техническия сержант Краснет и се усмихна. Достатъчно бе чел за огромната революция, която гравитиката ще предизвика, но сливането на компютъра и човешкия мозък все още бе държавна тайна. Това сливане положително щеше да вдъхнови много по-мащабна революция.
Усещаше как минава времето. Знаеше точно колко е по местно терминуско и по стандартно галактическо. Как да излезе?
Щом мисълта се появи в неговия мозък, ръцете му бяха освободени и повърхността на бюрото се върна в първоначалното си положение, а той самият бе оставен на собствените си неподсилени сетива.
Почувства се сляп и безпомощен, сякаш някакво свръхсъщество го бе подкрепяло и пазило известно време, а сега го беше зарязало. Ако не знаеше, че винаги би могъл отново да влезе в контакт, това усещане можеше да го докара до сълзи.
Сега той просто се помъчи да се преориентира и да се пригоди към собствените си ограничения, а после несигурно стана и излезе от стаята.
Пелорат вдигна очи. Очевидно вече бе нагласил четеца си, защото рече:
— Много добре работи. Има отлична програма за търсене. Усвои ли управлението, момчето ми?
— Да, професоре. Всичко е наред.
— В такъв случай няма ли да направим нещо за излитането? Имам предвид някакви предпазни мерки? Не трябва ли да си сложим ремъци или нещо такова? Търсих инструкции, но напразно и това ме поизнерви. Трябва да се заема с моята библиотека. Когато работя, някак си…
Тривайз протегна длани към професора, сякаш за да затули и спре потока от думи. Налагаше му се да говори високо, за да бъде чут.
— Нищо подобно не е нужно, професоре. Антигравитацията е равностойна на антиинерция. Когато се променя скоростта, няма никакво усещане за ускорение, тъй като всичко на кораба извършва промяната в един и същ момент.
— Искаш да кажеш, че няма да разберем кога ще излетим и ще излезем в космоса?
— Точно това имам предвид, понеже докато говорех, ние излетяхме. След няколко минути ще преминем през горните слоеве на атмосферата, а след половин час ще бъдем в открития космос.
16
Пелорат се втренчи в Тривайз и сякаш леко се смали. Дългото му ъгловато лице придоби такова объркано изражение, че макар да не изразяваше някакви определени чувства, беше като маска на самата несигурност.
Сетне очите му замърдаха наляво-надясно.
Съветникът си спомни как се бе чувствал при своето първо пътуване извън атмосферата и каза колкото се може по-естествено:
— Янов, — за пръв път се обръщаше така фамилиарно към професора, ала в този случай патилото говореше на старилото и трябваше да изглежда по-възрастно от него — тук сме в пълна безопасност. Намираме се в металната утроба на един боен кораб от флотата на Фондацията. Не сме напълно въоръжени, ала няма такова място в Галактиката, където името на Фондацията да не ни служи като защита. Даже някой да дръзне и да ни атакува, ще можем само за миг да се измъкнем от обхвата му. И, искам да те уверя, открих, че мога идеално да управлявам кораба.
Пелорат отвърна:
— Не е това, Го-Голан, а мисълта за… за нищото…
— Защо, нали навсякъде около Терминус е празно пространство. Между нас, когато сме на повърхността на планетата, и нищото отгоре има само тъничък слой рядък въздух. Сега просто минаваме през този несъществен слой.
— Може и да е несъществен, но го дишаме.
— Ние дишаме и тук. Въздухът на кораба е по-чист и по-свеж и ще бъде по-чист и по-свеж от естествената атмосфера на Терминус неопределено дълго време.
— А метеоритите?
— Какво метеоритите?
