— Атмосферата ни предпазва от метеоритите. Ако е за въпрос, също и от радиацията.
Тривайз успокояващо подхвана:
— Струва ми се, че човечеството пътува из космоса от двадесет хиляди години…
— Двадесет и две хиляди. Това е съвсем точно, ако се придържаме към Халблокианската хронология и смятаме…
— Престани! Да си чувал някога за метеоритни катастрофи или за смърт от облъчване? Имам предвид наполедък? Имам предвид на кораби на Фондацията?
— Ще си призная, че не съм следил новините в тази област, моето момче, но аз съм историк и…
— Хронологически погледнато — да, имало е такива работи, ала техниката става все по-съвършена. Няма метеорит, достатъчно голям да ни причини някаква вреда, дето ще може да се доближи до нас, преди да сме предприели нещо, за да му се изплъзнем. Четири метеорита, идващи едновременно от четирите върха на един въображаем тетраедър, сигурно биха могли да ни ударят, но ако изчислиш вероятността това да се случи, ще видиш, че по-скоро ще умреш от старост трилион трилиона пъти, преди да получиш и петдесетпроцентовата възможност да наблюдаваш подобен феномен.
— Искаш да кажеш, ако си до компютъра?
— Не — снизходително отвърна Тривайз. — Ако управлявах компютъра въз основа на собствените си чувства и реакции, щяхме да бъдем ударени, преди още да разбера какво става. Действа самият компютър, като реагира милиони пъти по-бързо, отколкото ние двамата с теб бихме могли да го направим — той рязко протегна ръка. — Янов, ела да ти покажа какво може да прави нашият приятел и да видиш как изглежда космосът.
Пелорат го зяпна леко облещен. После глухо се засмя.
— Не съм сигурен, че ми се ще да знам, Голан.
— Разбира се, че не си сигурен, Янов, понеже не знаеш колко много просто очаква да бъде научено от теб. Стига толкоз! Ела в моята стая!
Тривайз хвана ръката му и наполовина го поведе-повлачи след себе си. Седна пред компютъра и попита:
— Янов, виждал ли си някога Галактиката? Разглеждал ли си я?
— За небето ли питаш? — рече Пелорат.
— Да, естествено. За какво друго?
— Виждал съм го. Всеки го е виждал. Щом погледнеш нагоре и го виждаш.
— Взирал ли си се в него в някоя тъмна и ясна нощ, когато Диамантите са под хоризонта?
„Диамантите“ бяха онези няколко звезди, достатъчно ярки и достатъчно близо, за да светят с умерена яркост на нощното небе на Терминус. Това бе малка група, която на ширина заемаше не повече от двадесет градуса и през по-голямата част от нощта се намираше под хоризонта. Като се изключи тази група, оставаха разпилените бледи звезди, едва видими с невъоръжено око. Не се забелязваше нищо друго, освен слабата млечна белота на Галактиката — гледка, която човек би могъл да очаква, ако живее в свят, който като Терминус е разположен на самия край на външната спирала на Галактиката.
— Защо да се взирам? Не е нищо особено.
— Разбира се, че гледката не е нищо особено — кимна Тривайз. — Затова и никой не я наблюдава. Защо да обръщаш внимание на нещо, дето винаги можеш да го видиш? Сега обаче ти наистина ще я видиш и то не от Терминус, където постоянно я затулват облаци или мъгла. Ще я видиш така, както никога не си я виждал от планетата — независимо колко си се вглеждал и колко ясна и тъмна е била нощта. Как ми се иска аз самият да не съм бил в космоса по-рано, та да мога като теб за пръв път да видя Галактиката в цялата й незабулена красота.
Той побутна един стол към Пелорат.
— Седни, Янов. Може да ми отнеме малко време. Ще трябва още да привиквам с компютъра. От онова, дето вече усетих, знам, че обзорът е холографски, така че няма да ни трябва никакъв екран. Хитрецът влиза в пряк контакт с моя мозък, но мисля, че мога да го накарам да произведе реален образ, тъй че и ти да можеш да наблюдаваш. Би ли загасил светлината? Чакай, недей, ама че съм глупав! Ще накарам компютъра да го направи. Стой си на мястото.
Тривайз се свърза с машината, като протегна ръце с топлота и чувство за интимност.
Светлината замъждука, после напълно угасна и Пелорат се размърда в мрака.
Тривайз му каза:
— Не се изнервяй, Янов. Може да се позабавя, докато се науча да го контролирам, но скоро ще привикна, просто трябва да ме изтърпиш още малко. Виждаш ли полумесеца?
Той висеше в тъмнината пред тях. Отначало бе доста блед и колеблив, но постепенно стана по-ясен и светъл.
Гласът на Пелорат бе пълен със страхопочитание.
— Това Терминус ли е? Толкова ли сме далеч от него?
— Да, корабът се движи бързо.
Звездолетът летеше в нощната сянка на Терминус, който изглеждаше като ярко светещ широк сърп. За миг на Тривайз му се прииска да запрати кораба по широка дъга, която да ги отведе над сгряната от слънцето част на планетата, за да я покаже в цялата й красота, но се удържа.
За Пелорат това можеше да е нещо ново, ала красотата ще е опитомена. Имаше прекалено много снимки, прекалено много карти, прекалено много глобуси. Всяко дете знаеше как изглежда Терминус. Водна планета — в по-голяма степен от останалите — богата на течности и бедна на минерали, с добро селско стопанство и слабо развита тежка индустрия, но най-напреднала в Галактиката във високите технологии и миниатюризацията.
Ако можеше да накара компютъра да използва микровълни и да ги преработи във видим модел, щяха да се забележат десетте хиляди обитаеми острова на Терминус, заедно с единствения, който бе достатъчно голям, за да може да се смята за континент, там, където бе разположен град Терминус, и… „Завий встрани!“
Това бе само мисъл, упражнение на волята, но гледката веднага се смени. Осветеният полумесец се измести към периферията на погледа и се претъркули през него. Очите им се изпълниха с мрака на беззвездния космос.
Пелорат се изкашля.
— Ще ми се да върнеш Терминус обратно, момчето ми. Имам чувството, че съм ослепял — гласът му бе напрегнат.
— Не си ослепял. Виж!
В зрителното поле се появи тънка бледопрозрачна мъглица. Тя се разшири и засвети по-ярко, докато сякаш цялата стая заблестя.
„Свий се!“
Ново волево усилие и Галактиката се отдръпна, като че ли я гледаше през обърнат телескоп, чиято способност да умалява обектите ставаше все по-голяма. Галактиката наистина се смали и се превърна в структура с различни степени на осветеност.
„По-ярко!“
Тя заблестя още повече, без да променя размерите си. Представляваше силно скъсена спирала с два ръкава, разделени от извитите цепнатини на тъмни мъглявини, втурнали се към светещите ръбове на близката до Терминус страна. Каймачената омара на ядрото — далечно и свито от разстоянието — сега изглеждаше маловажна.
С благоговеен шепот Пелорат каза:
— Прав си. Никога не съм я виждал такава. Никога не съм си и представял, че има толкова много подробности.
— Как би могъл да си го представиш? Не е възможно да видиш външната половина, когато между теб и нея е атмосферата на Терминус. От повърхността му дори ядрото й едва-едва се забелязва.
— Колко жалко, че я съзерцаваме от толкова близко до ръба разстояние.
— Не сме длъжни да я гледаме тъй. Компютърът може да ни я покаже от всяка посока. Трябва просто да го пожелая — и то дори не на глас.
„Смени координатите!“
