Събранието на Масата се прекъсна в незапомнена досега бъркотия и вълнение.
И когато накрая Първият говорител произнесе стандартната фраза за закриване, Гендибал — без да каже и дума на някого — се върна в стаята си. Беше му напълно ясно, че сред говорителите няма дори един приятел и че каквато и поддръжка да му окаже Първият говорител, тя в най-добрия случай ще е без желание.
Не можеше да определи дали се бои за себе си или за цялата Втора фондация. В устата му накиселяваше вкусът на обречеността.
27
Гендибал не спа добре. И мислите му, когато се будеше, и сънищата, когато заспеше, бяха запълнени с кавги с Делора Деларми. При един сън той дори я обърка с демския фермер Рафирант, така че изведнъж се озова пред надраслата себе си Деларми, която напредваше към него с огромни юмруци и сладникава усмивка, разкриваща иглоподобни зъби.
Най-после се събуди — по-късно от обикновено, без да се чувства отпочинал и от звъна на сигналното устройство на нощната му масичка. Извъртя се на другата страна, за да натисне с ръка контакта.
— Да? Какво има?
— Говорителю! — беше гласът на етажния проктор7 с доста по- малко от полагаемото се уважение в него. — Един посетител иска да говори с теб.
— Посетител? — Гендибал набра графика на срещите си и екранът показа, че преди обяд няма нищо. Натисна клавиша за времето; беше 8:32 сутринта. Той раздразнено попита:
— Що за човек е?
— Не ще да си каже името, говорителю — и после добави с явно неодобрение. — Демски жител, говорителю. Пристига по твоя покана — последните думи бяха изречени с още по-явно неодобрение.
— Нека почака в приемната, докато сляза. Ще ми отнеме известно време.
Гендибал не се разбърза особено. По време на ритуалното сутрешно измиване бе потънал в размисъл. Предположението, че някой използва демянина, за да попречи на действията му, изглеждаше смислено, но той искаше да разбере повече за този някой. И какво бе това ново демянско нахълтване в собственото му жилище. Някаква хитроумна клопка?
Как, в името на Селдън, един демски фермер ще попадне в Университета? Какво обяснение за идването си ще изложи? Каква може да е действителната причина?
За миг Гендибал се позачуди дали не трябва да се въоръжи. Но почти веднага отхвърли тази мисъл с презрителната увереност, че на университетска територия е в състояние да контролира всеки фермер, без да се излага на никаква опасност и без да остави какъвто и да е неприемлив белег в демянския ум.
Гендибал реши, че инцидентът с Карол Рафирант предишния ден му е повлиял прекалено силно. Дали пък не е самият фермер? Ако вече не е под чуждо влияние — на някого или на нещо — спокойно би могъл да дойде при него и да се извини за стореното с мрачното предчувствие, че го чака наказание. Само че как Рафирант ще знае къде да отиде и към кого да се обърне?
Гендибал сви решително по коридора и влезе в приемната. Спря, изумен от гледката, и се обърна към проктора, който се преструваше на много зает в своята стъклена будка.
— Прокторе, ти не каза, че посетителят е жена.
Другият тихо отвърна:
— Говорителю, аз казах демски жител. Ти не попита нищо повече.
— Минимум информация, така ли? Трябва да запомня, че това е една от характерните ти черти.
(Трябва да провери дали прокторът не е предложен от Деларми. И трябва отсега нататък да забелязва околния обслужващ персонал, „низшите“, които е тъй лесно да игнорираш от висотата на своето новополучено говорителство.)
— Има ли свободна конферентна зала?
— Само номер 4, говорителю. — отвърна прокторът. — Ще бъде свободна още три часа. — Той хвърли бърз поглед към демянката, а сетне и към Гендибал, безучастен и престорено наивен.
— Ние ще използваме номер 4, прокторе, и аз те съветвам да внимаваш какво мислиш — атакува доста силно, а менталният щит на проктора се затвори твърде бавно. Гендибал добре знаеше, че е под неговото достойнство да малтретира нечий по-низш ум, но човек, който не е способен да заслони една неприятна догадка спрямо по-висш от себе си, трябва да се отучи да прави това. Следващите няколко часа прокторът щеше да има леко главоболие. Беше си го заслужил.
28
Името й не му дойде веднага на ума, а и не бе в настроение да дълбае по-навътре. Във всеки случай тя едва ли очакваше той да си го спомня.
Гендибал раздразнително рече:
— Ти си…
— Аз бъдеш Нови, учителю ойчен — каза жената с тежка въздишка. — Първото ми бъдеш Сура, но аз ме наричат просто Нови.
— Да. Нови. Вчера се срещнахме; сега си спомням. Не съм забравил, че ми се притече на помощ. — Просто не успяваше да се насили да използва демския диалект насред самия Университет. — Как стигна дотук?
— Учителю, ти каза аз мога да напиша писмо. Ти каза то трябва да гласи „Дом на говорителите, апартамент 27.“ Аз го самодонесох и показах надписа, собствения ми надпис, учителю — това бе изречено с някаква особена стеснителна гордост. — Те питат: „За кого бъдеш това написано?“ Аз чух как ти викат, когато го каза на тоя слабоумен злоглавец Рафирант. Аз казвам то бъдеш за Стор Гендибал, учител ойчен.
— И те пуснаха, Нови? Не поискаха ли да видят писмото?
— Аз бъдеш много уплашена. Мисля те може би съжаляват. Аз казах: „Учител Гендибал обеща да покаже имението на ойчените“; и те се усмихват. Един на вратня-портата казва на другия: „И това няма да бъдеш всичко, което той ще й покаже.“ И те ми сочат къде да ида и казват да не ида другонякъде, иначе аз бъдеш изхвърлена моментоподобно.
Гендибал леко се изчерви. В името на Селдън, ако чувстваше нужда от забавление с демянка, нямаше да го направи толкова открито, а и изборът му щеше да е по-грижлив. Погледна транторианската жена със спотаено съжаление.
Тя май беше съвсем млада, може би дори по-млада, отколкото я правеше да изглежда тежката работа. Нямаше как да е на повече от двадесет и пет години — възраст, на която демянките обикновено вече са семейни. Тъмната й коса бе сплетена в плитки, показващи, че е неомъжена — още по-точно девствена — и той не бе изненадан. От вчерашното й изпълнение личеше, че има страхотен талант на проклетия, и едва ли щеше лесно да намери демянин, който би се осмелил да надене ярема на нейния език и твърдите й юмруци. А и външният й вид не бе кой знае колко привлекателен. Макар да се бе постарала да изглежда по- представително, лицето й си оставаше ъгловато и невзрачно, а ръцете — зачервени и възлести. Това, което можеше да се забележи от фигурата й, говореше по-скоро за издръжливост, отколкото за грация.
Под острия му поглед долната й устна започна да потрепва. Гендибал съвсем ясно долови нейното смущение и уплаха и изпита жалост. Тя наистина му бе помогнала вчера, а точно туй бе важното.
Опита се да бъде мил и да я успокои.
— Значи си дошла да видиш… ъ-ъ… имението на учените?
Тя отвори широко очи (доста изразителни) и каза:
— Учителю, не бъдеш се изморяваш с мен, но аз идвам да бъдеш ойчен сам-сама.
— Искаш да станеш учен? — Гендибал бе като треснат от гръм. — Добра ми жено…
И млъкна. Как, в името на Трантор, човек да обясни на една съвършено елементарна фермерка какво равнище на интелигентност, обучение и ментална издръжливост се изисква, за да станеш това, което демяните наричат „ойчен“?
Ала Сура Нови устремно продължи.
