знаеш къде се намира той, освен че е някъде на провлака. Какво ще направиш, щом стигнеш същия този провлак?
Пелорат се позабави, сякаш усещаше, че от него се очаква някакъв ужасно хитроумен отговор. Накрая се предаде и каза:
— Предполагам, че ще попитам някого.
— Точно така! Какво друго можеш да направиш? Е, готов ли си?
— Имаш предвид сега? — Пелорат тревожно се изправи на крака, а любезно суховатото му лице придоби угрижен вид. — Какво трябва да правя? Да седя, да стоя, какво?
— В името на Космоса, Пелорат, не прави нищо! Просто ела с мен в моята стая, за да мога да използвам компютъра, а после седи, стой или се премятай — каквото ще те накара да се чувстваш най-удобно. Аз ти предлагам все пак да седнеш пред екрана и да го наблюдаваш. Сигурен съм, че ще ти е интересно. Хайде!
Минаха по късия коридор до стаята на Тривайз и той се настани пред компютъра.
— Би ли искал ти да го направиш, Янов? — попита изведнъж. — Ще ти кажа числата и ти само ще трябва да мислиш за тях. Компютърът ще свърши останалото.
— Не, благодаря — рече Пелорат. — Някак си компютърът не работи добре с мен. Знам, ти казваш, че ми трябва само практика, но много не ми се вярва. В твоя ум, Голан, има нещо…
— Не говори глупости.
— Не, не. Този компютър май просто ти пасва. Когато се включиш, ти и той сте като общ организъм. Когато се включа аз, има два обекта — Янов Пелорат и един компютър. Просто не е същото.
— Смехории — рече Тривайз, но беше смътно доволен от казаното и докосна с нежни пръсти мястото, където се поставяха дланите.
— Така че аз по-добре да гледам — продължи Пелорат. — Искам да кажа, бих предпочел това изобщо да не се случва, но тъй като ще се случи, предпочитам да гледам — и той тревожно се втренчи в екрана с мъглявата Галактика и рядката пудра от мъждукащи звезди на преден план. — Кажи ми, когато му дойде времето — бавно опря гръб до стената и се обгърна с ръце.
Тривайз се усмихна. Постави длани върху очертанията и почувства менталния съюз. От ден на ден ставаше все по-лесно, а и по-интимно, и колкото и да се надсмиваше над думите на Пелорат, той наистина го усещаше. Струваше му се, че почти няма нужда съзнателно да мисли за координатите. Изглеждаше, като че ли компютърът знае какво иска и без съзнателния процес на „казването“. Той самичък извличаше информацията от мозъка му.
Ала Тривайз все пак му „каза“ и после поиска двуминутен интервал преди скока.
— Готово, Янов. Имаме две минути: 120 — 115 — 110… Просто гледай екрана.
Пелорат зяпна, затаил дъх, а бръчките край ъглите на устата му леко се вдълбаха.
Тривайз спокойно броеше:
— 15 — 10 — 5 — 4 — 3 — 2 — 1 — 0.
Без някакво доловимо движение, без каквато и да е видима причина гледката на екрана се смени. Звездното поле се сгъсти и Галактиката изчезна.
Пелорат се облещи и попита:
— Това ли беше?
— Това ли беше какво? Ти потръпна, само че то си е твой проблем. Нищо не почувства, признай си.
— Признавам.
— В такъв случай, това беше. Някога, когато хиперпространствените пътувания са били относително нови — поне според книгите — е имало особено вътрешно усещане и някои хора са изпитвали замайване или повдигане. Може би е било психогенно. Във всеки случай, колкото по-голям опит се е натрупвал и колкото по-добро е ставало оборудването, ефектът отслабвал. С компютър като този, дето го имаме на борда на кораба, явлението е под прага на чувствителността. Поне на мен така ми се струва.
— Трябва да ти призная, че и на мен също. Къде сме, Голан?
— Само една стъпка по-напред. В района на Калган. Имаме още много път и преди да тръгнем отново, ще проверим точността на скока.
— Това, което ме тревожи е… къде е Галактиката?
— Навсякъде около нас, Янов. Сега сме доста навътре в нея. Ако фокусираме екрана както трябва, можем да видим по-отдалечените й части като светла лента на небето.
— Млечният път! — извика радостно Пелорат. — Почти всеки свят описва как изглежда той на неговото небе, но на Терминус това е нещо, дето не се наблюдава. Покажи ми го, стари приятелю!
Екранът се килна, създавайки илюзията за плуване през звездна река, а сетне почти се изпълни от плътна перлена светлина. Двамата я проследиха, докато тя изтъня, а сетне отново набъбна.
Тривайз каза:
— По-широка е в посока към центъра на Галактиката. Заради тъмните облаци в спиралните ръкави обаче не е нито толкова ярка, нито толкова просторна, колкото би могла да бъде. От повечето населени светове ще видиш нещо такова.
— А също и от Земята.
— Няма разлика. Но не може да бъде идентифицираща характеристика.
— Разбира се, че не. Само че… ти изучавал ли си история на науката?
— Не особено задълбочено, макар естествено да знам кое-що. Все пак, ако искаш да ме питаш нещо, не очаквай, че ще се окажа експерт.
— Просто този скок ме наведе на онова, дето винаги ме е озадачавало. Възможно е да се разработи описание на Вселената, при което хиперпространственото пътуване е абсурдно и скоростта на светлината във вакуум е абсолютният максимум на всяка скорост.
— Сигурно.
— При тези условия геометрията на Вселената е такава, че е невъзможно да се направи пътешествието, което току-що извършихме за по-кратък период, отколкото би го изминал един светлинен лъч. А ако го правим със скоростта на светлината, нашето усещане за продължителност няма да съвпада с действителната. Ако тази точка е, да кажем, на четиридесет парсека от Терминус и ние бяхме стигнали дотук със скоростта на светлината, нямаше да усетим да изминава никакво време; но на Терминус и в цялата Галактика щяха да са минали около сто и тридесет години. Сега ние направихме пътуването не със скоростта на светлината, а на практика с хиляди пъти по-голяма скорост, но времето не е помръднало. Или поне аз се надявам да е така.
— Не очаквай, че ще ти изложа математическия апарат на хиперпространствената теория на Оланджен — каза Тривайз. — Мога да кажа само, че ако бяхме пътували със скоростта на светлината през нормалното пространство, времето наистина щеше да напредва със скорост 3,26 години за парсек, както ти го описа. Така наречената релативистична Вселена, която човечеството е проумяло толкова отдавна, колкото можем да надзърнем назад в историята — макар да ми се струва, че това е в твоята област — си остава и нейните закони не са отменени. При нашите хиперпространствени скокове обаче ние правим нещо извън условията, при които действа релативността, и правилата се изменят. Хиперпространствено Галактиката е малък обект, в идеалния случай — безразмерна точка, и релативистични ефекти въобще не съществуват. Всъщност в математическите формулировки на космологията има два символа за Галактиката: Gr — за релативистичната Галактика, в която скоростта на светлината е максималната възможна скорост, и Gh — за хиперпространствената Галактика, в която скоростта всъщност няма значение. Хиперпространствено стойността на всички скорости е нула и ние не се движим; по отношение на самото пространство пък скоростта е безкрайна. Не мога да ти обясня нищо повече от това. Е, като се изключи една от красивите уловки в теоретичната физика: да поставиш символ или стойност, който има значение в Gr, в уравнение, отнасящо се до Gh — или обратно — и да оставиш някой студент да се мъчи с него. Вероятността студентът да падне в клопката е огромна и той обикновено си остава там, поти се, пухти и нищо не излиза, докато някой по-опитен благоволи да го измъкне. Веднъж насмалко и мен да ме хързулнат така.
Пелорат известно време разсъждава мрачно над чутото, а после озадачено рече:
— Но коя е истинската Галактика?
— И двете, зависи какво правиш. Ако се върнеш на Терминус, ще можеш да използваш някой автомобил, за да преодолееш известно разстояние по земята, или кораб, за да го изминеш по море.
