Условията са различни, така че кое е истинският Терминус: сушата или морето?
Пелорат кимна.
— Аналогиите винаги са опасни — каза той, — но аз по-скоро ще приема тази, отколкото да рискувам разсъдъка си, като продължа да мисля за хиперпространството. Ще се съсредоточа над това, което правим сега.
— Гледай на него — рече Тривайз — като на наша първа спирка по пътя към Земята.
И, помисли си той, чудя се към какво друго още.
32
— Е — каза Тривайз, — пропиляхме един ден.
— О? — Пелорат вдигна очи от индекса, който грижливо съставяше. — Как така?
Тривайз разпери ръце.
— Не повярвах на компютъра. Не се осмелих да му се доверя, така че съпоставих нашето местоположение с онова, в което се бяхме прицелили преди скока. Разликата е неизмерима. Грешката не може да се установи.
— Това е хубаво, нали?
— Повече от хубаво, невероятно е. Никога не съм чувал за такова нещо. Правил съм скокове и съм ги насочвал по всички възможни начини и с всички възможни устройства. В училище трябваше да изчисля един с помощта на ръчен компютър и после да изпратя хиперреле, за да проверя резултата. Естествено, не можех да изстрелям истински кораб, понеже — като оставим настрана разходите — лесно можех да го набутам насред някоя звезда в другия край на Галактиката. Разбкра се, никога не съм се издънвал чак толкова — продължи Тривайз, — но винаги е имало достатъчно голяма грешка. Грешка винаги има, даже и при експертите. Просто трябва да има, понеже съществуват толкова много променливи. Геометрията на космоса е прекалено сложна за манипулиране, а хиперпространството притежава освен туй такава собствена сложност, че ние даже не можем да претендираме за опознаването й. Ето защо ще трябва да вървим на отделни стъпки, вместо да направим един голям скок от тук до Сейшел. С разстоянието грешките ще нараснат.
— Но ти каза, че този компютър не е направил никаква грешка — рече Пелорат.
— Той казва, че не е направил грешка. Аз го накарах да сравни действителното ни положение с предварително изчисленото — „това, което е“ с „това, което се искаше“. Той заяви, че в рамките на приближението от измерванията двете неща са идентични и аз си помислих: „Ами ако лъже?“
До тоя миг Пелорат държеше принтера си в ръка. Сега го остави и погледна потресен към Тривайз.
— Шегуваш ли се? Един компютър не може да лъже. Освен ако искаш да кажеш, че не е наред.
— Не, дори не си помислих това. Космосе! Помислих си, че лъже. Този компютър е толкова съвършен, че не мога да мисля за него другояче, освен като за човек, или може би като за свръхчовек. Достатъчно човек, за да има гордост, и може би — за да лъже. Дадох му инструкции да разработи курс през хиперпространството до място в близост с планетата Сейшел — столицата на Сейшелския съюз. Той го направи и начерта курс от двадесет и девет стъпки, което е най-отвратителна арогантност.
— Защо пък арогантност?
— Грешката при първия скок прави втория далеч по-малко сигурен, а после добавената от него грешка прави третия скок съвсем несигурен и невнушаващ доверие и така нататък. Двадесет и деветият скок може да свърши на всяко място в Галактиката, където и да е. Така че аз го накарах да извърши само първия скок. Преди да продължим, ще направим проверка.
— Предпазлив подход — топло каза Пелорат. — Одобрявам!
— Да, но след първия скок няма ли компютърът да се почувства обиден, задето не съм му се доверил? Дали това не би го принудило да спасява гордостта си и щом го попитам, да ми каже, че няма никаква грешка? Дали не ще му бъде невъзможно да си признае грешката, защото би се уличил в несъвършенство? Ако е тъй, спокойно можем и да нямаме компютър.
Дългото благо лице на Пелорат се помрачи.
— Какво да направим в такъв случай, Голан?
— Онова, което направих аз — да пропилеем един ден. Проверих положението на няколко от заобикалящите ни звезди по най-примитивните възможни начини: телескопски наблюдения, фотографиране и ръчно измерване. Сравних всяко действително местоположение с очакваното при условие, че няма грешка. Тая работа ми отне цял ден и ме измори адски.
— Да, но какво постигна?
— Намерих две опашати грешки, проверих повторно и ги открих в собствените си изчисления. Аз самият бях ги допуснал! Поправих изчисленията и отново ги вкарах в компютъра — просто за да видя дали той ще стигне до същите резултати независимо от мен. Като се изключи това, че изчисли няколко знака повече след десетичната запетая, оказа се, че сметките ми са верни, а те показваха, че компютърът не е направил никаква грешка. Той може да е един арогантен мулешки син, но поне има за какво да е арогантен.
Пелорат изпусна една протяжна въздишка.
— Е, това е добре.
— И още как! Тъй че възнамерявам да го оставя да направи другите двадесет и осем стъпки.
— Всички наведнъж? Но…
— Не всички наведнъж, не се безпокой. Все още не съм си загубил ума. Ще ги направи последователно, като след всяка стъпка ще проверява какво има наоколо и ако то е в поносими граници, ще може да предприеме следващата. Щом установи, че грешката е прекалено голяма — а, повярвай ми, не съм се скъпил в ограниченията — той ще трябва да спре и да преизчисли останалите стъпки.
— Кога се каниш да го направиш?
— Кога ли? Ами сега. Слушай, ти си работиш над индексирането на твоята библиотека…
~ О, сега му е времето да го направя, Голан. От години искам да го сторя, но винаги се намираше какво да ми попречи.
— Не възразявам. Продължавай да го вършиш и не се безпокой. Съсредоточи се върху индекса. Аз ще се погрижа за всичко останало.
Пелорат поклати глава.
— Не ставай глупав. Не мога да се отпусна, докато това не свърши. Ужасно съм притеснен.
— Значи не е бивало да ти казвам… само че трябваше да кажа на някого, а ти си единственият човек тук. Ще ти обясня честно. Винаги има шанс да спрем на идеално място в междузвездното пространство и това място да е същото, което в момента заема някой метеорит бързак или миниатюрна черна дупка, и корабът да бъде потрошен, а ние — убити. Такива неща — на теория — могат да се случат. Вероятността обаче е много малка. В края на краищата, Янов, ти може да си си у дома — в своя кабинет, да работиш с филмите си или да спиш в леглото — и някой метеорит да се понесе към теб през атмосферата на Терминус, да те удари по главата и да умреш. Само че, нали, вероятността е малка. Всъщност шансът при хиперпространствен скок да пресечем пътя на нещо фатално, но твърде дребно, за да бъде забелязано от компютъра, е далеч — далеч по-малък от този да бъдеш ударен от метеорит в дома си. Никога през цялата история на хиперпространствените пътувания не съм чувал кораб да е бил изгубен по този начин. А всеки друг риск — като например да се озовеш в ядрото на някоя звезда — е дори още по-малък.
— Тогава защо ми разправяш всичко това, Голан? — попита Пелорат.
Тривайз млъкна, наведе замислено глава и накрая каза:
— Не знам… Не, знам. Предполагам, че колкото и малка да е вероятността за катастрофа, ако достатъчно много хора рискуват, най-подир белята може да се случи. Колкото и да съм сигурен, че всичко ще бъде наред, вътре в мен едно досадно гласче ми нашепва: „Може би този път ще се случи.“ И това ме кара да се чувствам виновен. Предполагам, че е то. Янов, ако нещо тръгне на зле, прости ми!
— Но, Голан, мой скъпи друже, ако нещо тръгне не както трябва, ние и двамата моментално ще умрем. Аз няма да съм в състояние да ти простя, нито пък ти да получиш прошката.
— Това ми е ясно, така че ще ми простиш ли сега?
Пелорат се усмихна.
— Не зная защо, но въпросът ти ме ободрява. В него има нещо приятно комично. Разбира се, Голан, ще
