ти простя. В световната литература има много митове за някаква форма на живот след смъртта и ако наистина излезе, че съществува такова място — предполагам, шансът е същият както да кацнем в миниатюрна черна дупка или дори по-малък — и двамата се окажем в него, аз ще свидетелствам, че ти честно си направил всичко, което е зависело от теб, и не трябва да бъдеш упрекван за моята смърт.
— Благодаря! Сега съм спокоен.
Пелорат стисна ръката му.
— Виждаш ли, Голан, познавам те по-малко от седмица и предполагам, че не би трябвало да правя прибързани заключения по тия въпроси, но мисля, че си отлично момче. Хайде вече да го направим и да приключим.
— Чудесно! Трябва просто да установя контакт. Компютърът е получил инструкции и само ме чака да кажа „Старт!“. Би ли искал ти да…
— Не! Това си е твоя работа! Това е твоят компютър.
— Много добре. И отговорността е моя. Както виждаш, още се опитвам да се измъкна. Гледай екрана!
С напълно спокойна ръка и усмивка, която изглеждаше съвсем истинска, Тривайз осъществи контакта.
Последва моментна пауза, а сетне звездното поле се смени — и пак — и пак. Блестящите точки на екрана изглеждаха все по-нагъсто и все по-ярки.
Пелорат броеше полугласно. На 15 последва спиране, сякаш някаква част от апаратурата се бе задръстила.
Той прошепна, очевидно уплашен да не би някой случаен звук да повреди невъзвратимо механизма:
— Какво не е наред? Какво стана?
Тривайз сви рамене.
— Предполагам, че преизчислява. Някакъв космически обект е добавил забележима издутина към общата форма на цялостното гравитационно поле — някой обект, дето не е бил взет предвид — некартирана звезда-джудже или голяма планета…
— Опасно ли е?
— Доколкото сме живи, почти сигурно е, че не е опасно. Една планета може да се намира на сто милиона километра и все пак да предизвиква достатъчно голямо гравитационно изменение, което да изисква преизчисляване. Една звезда-джудже може да е на десет милиарда километра и…
Екранът отново се смени и Тривайз млъкна. Смени се пак — и пак… Накрая, когато Пелорат изрече „28“, движението спря.
Тривайз направи справка с компютъра.
— Пристигнахме — каза той.
— Аз броих първия скок като 1 и в тази серия започнах от 2. Това прави общо двадесет и осем скока. Ти каза двадесет и девет.
— Вероятно преизчислението при скок 15 ни е спестило един. Ако искаш, мога да проверя, но няма практическа необходимост. Ние сме в околността на планетата Сейшел. Компютърът го твърди и аз не се съмнявам. Ако ориентирам правилно монитора, ще видим едно хубаво ярко слънце, но няма защо да насилваме без нужда екраниращите му способности. Планетата Сейшел е четвърта в системата и е на около 3,2 милиона километра от сегашното ни местоположение, а това е горе-долу толкова близо, колкото бихме искали да бъдем при приключването на скока. Ще стигнем там за три дни, ако се разбързаме — и за два.
Тривайз си пое дълбоко дъх и остави напрежението да се изцеди от съзнанието му.
— Разбираш ли какво значи това, Янов? — рече той. — Всички кораби, на които съм бил или за които съм чувал, щяха да правят тези скокове с поне един ден време помежду им заради старателните изчисления и повторните проверки, даже и с компютър. Пътешествието щеше да отнеме близо месец. Или, може би, две-три седмици, ако рекат да бъдат по-безразсъдни. Ние го направихме за половин час. Когато всеки звездолет бъде оборудван с такъв компютър…
Пелорат каза:
— Чудя се защо госпожа кметът ни даде толкова съвършен кораб. Той трябва да е невероятно скъп.
— Експериментален е — сухо отвърна Тривайз. — Може би добрата жена е искала да ни накара да го изпробваме и да видим какви недостатъци ще прояви.
— Сериозно ли говориш?
— Не се изнервяй. В края на краищата, няма за какво да се безпокоим. Не открихме никакви недостатъци. Аз обаче няма да й го съобщя. Ако го чуе, чувството й за човещина би се подложило на голямо изпитание. Освен туй тя не ни даде нападателни оръжия, а това значително снижава разходите.
Пелорат вглъбено добави:
— Мисля си за компютъра. Той като че ли е пригоден специално за теб — просто не би могъл да е така добре напасван за всекиго. С мен едва-едва работи.
— Толкова по-хубаво, че работи тъй добре с единия от двама ни.
— Да, но дали това е просто случайност?
— Че какво друго ще е, Янов?
— Вероятно госпожа кметът те познава много добре.
— И аз мисля, че тази стара гемия ме познава отлично.
— Тя не би ли могла да нареди създаването на един компютър специално за теб?
— Защо?
— Просто се чудя дали не отиваме там, където компютърът иска.
Тривайз се ококори.
— Излиза, че докато съм свързан с него, той — а не аз — всъщност взима решенията?
— Просто се чудя.
— Но това е абсурдно. Параноично. Престани, Янов.
Тривайз се обърна към екрана, за да фокусира планетата Сейшел и да изчисли курса към нея през нормалното пространство.
Абсурдно!
Само че защо Пелорат пъхна тази идея в главата му?
Х. МАСАТА
33
Минаха два дни и Гендибал установи, че е не толкова притеснен, колкото ядосан. Нямаше никакви причини съдебното заседание да не се състои незабавно. Беше сигурен, че ако е неподготвен — ако имаше нужда от време, — заседанието щеше да бъде организирано веднага.
Но тъй като Втората фондация се бе изправила пред най-голямата криза от Мулето насам, говорителите си пилееха времето — и то без никаква друга цел, освен да го дразнят.
Наистина го бяха раздразнили и, в името на Селдън, щяха да го накарат да нанесе тежък контраудар. Вече бе решил.
Огледа се. Чакалнята беше празна — от два дни все така. Той бе белязан човек — говорител, за когото всички знаят, че по силата на един безпрецедентен в петвековната история на Втората фондация акт скоро ще изгуби поста си. Ще бъде разжалван във войнишки чин, ще бъде понижен чисто и просто до положението на обикновен член на Втората фондация.
Само че едно бе да си редови член на Втората фондация, особено ако притежаваш почетна титла, какъвто би бил Гендибал дори и след импийчмънта, и съвсем друго някога да си бил говорител, когото са понижили…
Това обаче няма да стане, мислеше си с яд той, дажеи ако го отбягват от два дни. Единствено Сура
