28
Приятно беше да е отново в пилотското помещение на „Далечната звезда“. Може да беше тясно, подобно на мехурче-затвор в безкрайното пространство, но все пак бе познато, приветливо и топло.
Блис каза:
— Радвам се, че най-сетне се качи на борда. Чудех се колко дълго ще стоиш долу с министъра.
— Не особено много — отвърна Тривайз. — Студено е.
— Стори ми се — рече геянката, — че ти мина през ума да останеш с нея и да отложиш търсенето на Земята. Не искам да надничам в мислите ти, но бях загрижена за теб и изкушението, с което се бореше, сякаш ми се предаде.
— Напълно си права — отвърна Тривайз. — Макар и за миг, бях раздвоен. Министърът е забележителна жена и никога не съм срещал друга като нея. Ти подсили ли съпротивата ми, Блис?
— Много пъти съм ти казвала, че не бива и няма да се меся в ума ти по никакъв начин, — напомни му тя. — Предполагам, че си победил изкушението със силното си чувство за дълг.
— Не, не мисля — той кисело се усмихна. — Нямаше нищо толкова драматично и благородно. От една страна, съпротивата ми се засили от големия студ, а от друга, от тъжната мисъл, че само няколко сеанса с нея биха ме убили. Нямаше да издържа дълго на такова темпо.
— Е, както и да е, вече си на борда — намеси се Пелорат. — Какво ще правим сега?
— В непосредствено близко бъдеще бързо ще се придвижим през планетната система, докато се отдалечим достатъчно от компорелонското слънце, за да скочим.
— Мислиш ли, че ще ни спрат или проследят?
— Не. Вярвам, че Мица Лизалор действително иска да се махнем колкото е възможно по-скоро и да стоим далеч, за да не бъде сполетяна планетата от отмъщението на Великия Наказател. Впрочем…
— Да?
— Тя смята, че отмъщението със сигурност ще ни настигне. Твърдо е убедена, че никога няма да се върнем. Това, бързам да добавя, не е свързано с евентуалната трайност на моите чувства, които едва ли е имала възможност да прецени. Просто е напълно сигурна, че Земята е такъв страшен носител на нещастие, че всеки, който я търси, трябва да умре.
— Колцина са тръгвали от Компорелон да търсят Земята, за да твърди такова нещо? — запита Блис.
— Съмнявам се, че някой компорелонец изобщо го е правил. Казах й, че тия нейни страхове са си чисто суеверие.
— Сигурен ли си, че ти самият го вярваш, или си се оставил да те разколебае?
— Знам, че във формата, в която ги изразява, опасенията й наистина са чисто суеверие, но въпреки всичко може да са основателни.
— Искаш да кажеш, че ако опитаме да се приземим, радиоактивността ще ни убие?
— Не вярвам, че Земята е радиоактивна. Мисля обаче, че тя се пази. Спомнете си, в библиотеката на Трантор всички справки за нея бяха заличени. Дори прекрасната памет на Гея, в която участва цялата планета — чак до скалните пластове на повърхността и разтопения метал в ядрото й — не се простираше достатъчно назад във времето, та да ни каже нещо. Съвсем ясно е — продължи Тривайз, — че ако има властта да направи това, първичната планета ще може да настройва и умовете, за да ги накара да вярват в нейната радиоактивност. Така никой няма да я търси. Може би тъкмо защото Компорелон е толкова близо, че представлява особена заплаха, Земята се е подсигурила допълнително до такава степен, та дори Дениадор, който е скептик и учен, е напълно убеден в безполезността на издирването й. Казва, че не може да бъде намерена и толкова. Затова и суеверието на министъра изглежда основателно. Ако планетата така грижливо се укрива, няма ли да ни убие или пренастрои, за да не ни позволи да я намерим?
Блис се намръщи.
— Гея…
— Не казвай, че Гея ще ни защити — прекъсна я Тривайз. — След като Земята е успяла да заличи най- ранните спомени на вашия свят, ясно е кой ще победи в един конфликт между нея и него.
Блис хладно попита:
— Откъде знаеш, че спомените са заличени? Възможно е на Гея просто да й е трябвало известно време да развие планетарна памет и сега ние да се връщаме само до момента, когато процесът е завършил. А дори и тези спомени наистина да са изтрити, как можеш да си сигурен, че Земята го е направила?
— Не знам — поклати глава Тривайз. — Просто споделям с вас догадките си.
Пелорат вметна някак плахо:
— Ако тя е толкова мощна и толкова загрижена да не бъде, как да го кажа, обезпокоявана, каква полза да я търсим? Ти май също смяташ, че няма да го допусне и ако трябва, ще ни убие, за да ни спре. В такъв случай защо не зарежем цялата работа?
— Признавам, може всичко да е именно, както го представяш, Янов, но аз имам силно вътрешно убеждение, че Земята съществува и че трябва да я намеря. И ще я намеря! Пък и Гея твърди, че когато почувствам такава силна вътрешна увереност, съм прав.
— Но как можем да останем живи, след като я намерим, драги приятелю?
— Не е изключено — каза Тривайз, стараейки се да изглежда безгрижен — първичната планета също да оцени моята способност да бъда прав и да ме остави на мира. Но — и това е, което всъщност искам да ви кажа — не съм сигурен, че вие ще останете живи, и то ме тревожи. Тревожеше ме през цялото време, но сега още повече и ми се струва, че трябва да ви върна на Гея и да продължа сам. По начало именно аз реших да търся Земята, а не вие; за мен е важно, а не за вас; аз изпитвам непреодолимото желание… Нека тогава и риска да поема аз. Оставете ме да продължа сам. Янов?
Продълговатото лице на Пелорат се издължи още повече, когато той наведе глава.
— Не отричам, че съм притеснен, Голан, но бих се срамувал да те изоставя. Ще изменя на самия себе си, ако постъпя така.
— Блис?
— Гея няма да те изостави, Тривайз, каквото и да предприемеш. Ако Земята се окаже опасна, Гея ще те закриля, доколкото може. И, във всеки случай, в ролята си на Блис аз няма да изоставя Пел. Така че ако той остава с теб, аз пък оставам с него.
— Добре тогава — мрачно кимна Тривайз. — Дадох ви възможност. Продължаваме заедно.
— Заедно — потвърди геянката.
Пелорат леко се усмихна и стисна рамото му.
— Винаги заедно.
29
— Пел, погледни — каза Блис.
Беше насочила бордовия телескоп на ръка, почти безцелно — просто за да се разнообрази от проучването на легенди за Земята.
Пелорат приближи, обгърна с ръка раменете й и погледна екрана. Виждаше се един от газовите гиганти на компорелонската планетна система, увеличен така, че даваше доста ясна представа за естествените си размери.
На цвят беше меко оранжев, опасан от по-бледи ивици. Гледан от планетната равнина и бидейки по- отдалечен от слънцето, отколкото корабът, гигантът изглеждаше почти като плътен кръг светлина.
— Колко е красиво — не се сдържа Пелорат.
— Централната ивица излиза извън планетата, Пел.
Историкът присви вежди и каза:
— Знаеш ли, Блис, струва ми се, наистина е така.
— Мислиш ли, че е оптическа измама?
— Не съм сигурен. И аз съм космически дилетант като теб. Голан!
Тривайз се отзова на повикването с едно слабо „Какво има?“ и влезе в пилотската стая с леко неугледен вид, сякаш до момента бе дрямал на леглото си с дрехите — както си и беше.
— Моля ви, не пипайте инструментите! — тутакси раздразнено каза той.
