създава неприятности. Присъствието й налага ограничения и всички трябва да свикнем с това. Тя остава на кораба и ти също. Така стоят нещата.
— Предполагам, че си прав — въздъхна геянката.
— Добре. Къде е Янов?
— С нея.
— Иди да го заместиш. Искам да поговоря с Пелорат.
Тривайз все още изучаваше планетната повърхност, когато историкът влезе и се покашля, за да извести присъствието си.
— Нещо не е наред ли, Голан? — попита той.
— Не че не е наред, просто не съм сигурен… Този свят е особен и не разбирам напълно какво се е случило с него. Моретата трябва да са били обширни, съдейки по басейните им, но явно са били плитки. Доколкото мога да разчета оставените следи, това е или планета, която поначало се характеризира с обезсоляване и изкуствени канали, или пък моретата й никога не са били твърде солени. Ако не са били, то обяснява липсата на осолени низини в басейните. Другата възможност е, когато океанът е изчезвал, солното му съдържание да е изчезнало с него, което определено прилича на човешко дело.
Пелорат колебливо запита:
— Извини невежеството ми, Голан, но тези неща важни ли са за онова, което търсим?
— Предполагам, че не, обаче ми е любопитно. Ако знаех как точно е тераформирана планетата и каква е била преди тераформирането, може би щях да разбера какво й се е случило, след като са я напуснали — или непосредствено преди това. А пък разберем ли го, ще сме подготвени за евентуални неприятни изненади.
— Какви изненади? Това е мъртъв свят, нали?
— Съвсем мъртъв. Оскъдна вода, рядка атмосфера, а и Блис не долавя признаци на ментална дейност.
— Бих казал, че фактите решават въпроса.
— Отсъствието на ментална дейност не означава непременно липса на живот.
— Но положително означава липса на опасен разумен живот.
— Не знам. Не за това исках да се консултирам с теб. Има два града, подходящи за първия ни оглед. Изглеждат в отлично състояние. Всичките тукашни градове впрочем изглеждат така. Каквото и да е унищожило въздуха и океаните, сякаш не е докоснало тях самите. Както и да е, тези двата са особено големи. По-обширният обаче няма свободни пространства. Далеч в покрайнините му се забелязват космодруми, но не и в самия него. В по-малкия има, но пък кой ли ще го е грижа за нас?
Пелорат се намръщи.
— Искаш да реша ли, Голан?
— Не, решението ще взема аз. Просто искам мнението ти.
— Големият разпрострян град сигурно е бил търговски или производствен център. По-малкият, с откритите пространства вероятно е административен център. На нас ни трябва нещо такова. Има ли монументални сгради?
— Какво разбираш под монументални сгради?
Пелорат се усмихна с крайчеца на устните си.
— Как да ти кажа, модите се менят в различните светове и епохи. Подозирам обаче, че всички монументални сгради изглеждат големи, ненужни и скъпи. Като тази, в която бяхме на Компорелон.
Тривайз на свой ред се усмихна.
— Трудно е да се добие пълна представа отгоре, а когато имах възможност да зърна компорелонската отстрани — и на пристигане, и на тръгване, изглеждаше твърде объркващо. Защо обаче предпочиташ административния център?
— Там има вероятност да намерим планетарен музей, библиотека, архиви, университет и така нататък.
— Добре. Ще кацнем в по-малкия град. И дано попаднем на нещо. Два пъти не сполучихме, но може би сега ще открием…
— Сигурно третият път ще е на късмет.
Тривайз вдигна вежди.
— Откъде измъкна тази фраза?
— Тя е много стара — отвърна Пелорат. — Запомних я от една древна легенда. Струва ми се, че означава успех при третия опит.
— Звучи подходящо — каза съветникът. — Ами тогава, Янов, дано третият път е на късмет.
XV. МЪХ
66
Тривайз изглеждаше чудато в скафандъра си. Единственото, което остана отвън, бяха кобурите му — не онези, дето обикновено препасваше на хълбоците си, а други, по-солидни, съставляващи част от скафандъра. Той внимателно пъхна бластера в десния кобур и невронния камшик в левия. Беше ги презаредил и този път нищо нямаше да му ги отнеме. Блис се усмихна.
— Ще носиш оръжия дори на свят без въздух… Няма значение! Не оспорвам решенията ти.
— Добре! — кимна Тривайз и се обърна да помогне на Пелорат да си нагласи шлема, преди да надене своя.
Историкът, който никога не бе обличал скафандър, жално запита:
— Голан, наистина ли ще мога да дишам в това нещо?
— Обещавам ти — отговори съветникът.
Блис наблюдаваше херметизирането на последните съединения, прехвърлила ръка през рамото на Фалъм. Младата соларианка уплашено зяпаше двете фигури в скафандри. Тя дори леко потрепваше, а дланта на Блис я притискаше окуражително.
Вратата на въздушния шлюз се отвори и двамата влязоха, махайки за довиждане с издутите си ръкави. Шлюзът се затвори. Задейства се главната врата и те тромаво стъпиха на повърхността на един мъртъв свят.
Зазоряваше се. Небето беше чисто и пурпурно на цвят, но слънцето още не се бе показало. На просветналия хоризонт, където то всеки момент щеше да изгрее, трептеше лека омара.
— Студено е — каза Пелорат.
— Така ли? — изненадано попита Тривайз. Скафандрите бяха добре изолирани и ако понякога имаше проблем, той беше по-скоро с отделянето на телесната топлина.
— Виж — гласът на учения, предаден по радиото, прозвуча ясно в ухото на съветника и той проследи посоката.
Сред възморавата светлина на изгрева порутената каменна фасада на сградата, към която приближаваха, бе побеляла от скреж.
— При наличието на рядка атмосфера — каза Тривайз — през нощта става по-студено, отколкото очакваш, а през деня — по-топло. В момента е най-студената част от деня и ще минат още няколко часа, преди да стане толкова горещо, че да не можем да стоим на слънце.
Последната му дума сякаш подейства като кабалистично заклинание, защото ръбът на слънчевия диск се показа над хоризонта.
— Не гледай към него — предупреди той историка. — Лицевият ти щит отразява и не пропуска ултравиолетовите лъчи, но все пак е опасно.
После обърна гръб на слънцето и дългата му сянка падна върху сградата. Топлите лъчи прогонваха скрежа буквално пред очите му. За кратко време стената потъмня от влага, след малко и тя изчезна.
— Отблизо сградите не изглеждат толкова добре, колкото отгоре. Напукани са и порутени. Предполагам, в резултат от температурните промени и от това, че водните капки вечер са замръзвали, а денем са се стапяли в продължение на може би двадесет хиляди години.
