— Над входа има надпис, издълбан в камъка — каза Пелорат, — но буквите са оронени и неясни.
— Можеш ли да го разчетеш, Янов?
— Изглежда, някаква финансова институция. Мисля, че различавам думата „банка“.
— Какво е това?
— Сграда, в която са били съхранявани, изтегляни, търгувани, инвестирани и заемани пари — ако е същото, което мисля, че е.
— Цяла сграда, посветена на това? Без компютри?
— Няма компютри, които да поемат тази работа.
Тривайз сви рамене. Подробностите от древната история не го въодушевяваха.
Те вървяха все по-припряно и все по-малко време се задържаха край отделните постройки. Тишината, мъртвилото бе потискащо. Бавната хилядолетна разруха, в която бяха попаднали, придаваше на града вид на скелет, от който са останали само костите.
Намираха се в умерения пояс, но съветникът си въобразяваше, че усеща слънцето да пари в гърба му.
Пелорат, който беше на стотина метра вдясно от него, каза рязко:
— Я гледай!
Ушите на Тривайз писнаха.
— Не викай, Янов. Чувам те ясно и като шептиш, независимо от разстоянието. Какво има?
Пелорат веднага снижи глас и отвърна:
— Тази сграда е „Домът на световете“. Поне така ми се струва, че пише.
Тривайз отиде при него. Стояха пред триетажна постройка. Линията на покрива й беше начупена и отрупана с големи каменни отломъци, приличащи на разпаднала се скулптура.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Ако влезем, ще разберем.
Изкачиха пет ниски и широки стъпала и прекосиха една разточително голяма площадка. В разредения въздух металните им стъпки не произвеждаха звуци, а само леко трептене.
— Сега разбирам какво имаше предвид, като каза „голяма, ненужна и скъпа“ — промърмори Тривайз.
Влязоха в обширна и висока зала, в която слънчевата светлина проникваше през издължени прозорци и ослепително осветяваше интериора там, където падаше. Предметите в сянка обаче оставаха тъмни, защото рядката атмосфера по-слабо разсейваше светлината.
В центъра на залата стоеше фигура на човек в размери по-големи от естествените, направена, както изглежда, от синтетичен камък. Едната ръка се бе отчупила. Другата бе пукната при рамото и Тривайз предположи, че ако я чукне рязко и тя ще се откърти. Той отстъпи назад, сякаш близостта го изкушаваше да извърши подобен непростим вандализъм.
— Кой ли е пък този? — попита съветникът. — Никъде не е отбелязано. Предполагам, че хората, които са го поставили тук, са сметнали, че славата му е толкова голяма, та няма нужда от представяне, но сега… — съществуваше опасност отново да се отдаде на философски размисли, затова пренасочи вниманието си.
Пелорат гледаше нагоре и Тривайз проследи погледа му. В стената имаше издълбани знаци, които само историк можеше да разчете.
— Удивително — каза ученият. — Отпреди двадесет хиляди години са, но тук, защитени от слънцето и влагата, са се запазили все още добре.
— Не и за мен — вметна Тривайз.
— Това е на старопис и даже за онези времена е твърде натруфено. Нека да видим… седем… едно… две… — гласът му затихна почти до мънкане, после отново се проясни:
— Изброени са петдесет имена, а се предполага, че е имало точно петдесет космонитски планети и това е „Домът на световете“. Смятам, че тук са записани имената на петдесетте космонитски свята, вероятно по реда на основаването им. Аврора е първа, а Солария последна. Обърни внимание, че има седем колони с по седем имена в първите шест и осем в последната. Сякаш са планирали схема седем по седем и са добавили Солария впоследствие. Догадката ми, стари друже, е, че този списък датира от времето преди Солария да бъде тераформирана и заселена.
— А коя е планетата, на която стоим? Можеш ли да познаеш?
— Както сам забелязваш, петото име отгоре надолу в третата колона, тоест деветнадесето по ред, е записано с малко по-големи букви от останалите. Съставителите на списъка изглежда са били достатъчно егоцентрични, за да се поизтъкнат с планетата си. Освен това…
— Какво е името?
— Доколкото мога да го разчета точно, пише Мелпомения. Напълно непознато за мен име.
— Би ли могло да означава Земята?
Пелорат поклати енергично глава, но за съветника това остана скрито поради скафандъра.
— В старите легенди за Земята се използват десетки думи. Гея е една от тях, както вече знаеш. Също Тера, Ерда и така нататък. Всичките са кратки. Не ми е известно нито едно дълго име или нещо, което да наподобява съкратен вариант на Мелпомения.
— Значи се намираме на Мелпомения и тя не е Земята.
— Да. Освен това, както бях започнал да ти разправям, още по-показателно от големите букви е, че координатите на Мелпомения са дадени като 0; 0; 0. А е прието те да се отнасят към собствената ти планета.
— Координати? — Тривайз беше слисан. — В списъка са дадени и координатите?
— Към всяко име са посочени три цифри и предполагам, че това са координати. Какво друго могат да бъдат?
Съветникът не отговори. Отвори едно малко отделение в скафандъра си, намиращо се върху дясното му бедро, и извади компактен апарат, свързан с кабел към отделението. Вдигна го към очите си и внимателно го фокусира върху надписа на стената. Ръкавиците превърнаха това действие в неособено лека задача.
— Фотоапарат? — попита историкът.
— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.
Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:
— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.
Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.
— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.
Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.
— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.
— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.
Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.
Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:
— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.
Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да
