илюстрира мисълта си, и изведнъж извика:
— Голан, ела!
Тривайз приближи, а ученият посочи парче камък, очевидно от онази част на ръката, която е била прикрепена към рамото, и попита:
— Какво е това?
Запитаният се вгледа. Беше нещо мъхнато и светло-зелено на цвят. Разтърка го леко с пръста на ръкавицата си. То се остърга без проблем.
— Много прилича на мъх — рече той.
— Животът без разум, за който спомена?
— Не съм съвсем сигурен доколко е без разум. Блис сигурно би настоявала, че и в него има съзнание, но тя щеше да твърди същото и за камъка.
— Смяташ ли, че подобието на мъх разяжда скалата? — попита Пелорат.
— Не бих се изненадал, ако спомага за това. На тази планета има в изобилие слънчева светлина, както и достатъчно вода. Половината от атмосферата й са водни пари. Останалото е азот и инертни газове. Почти няма въглероден двуокис, което навежда на мисълта, че липсва растителен живот, но е възможно също така съдържанието на въглеродния двуокис да е ниско, защото почти всичкият е влязъл в състава на скалистата кора. Значи ако в тази скала има някакъв карбонат, може би мъхът го разлага, като отделя киселина и използва получения двуокис. Възможно е това да е доминиращата форма на живот, останала на планетата.
— Удивително! — възкликна Пелорат.
— Безспорно — кимна Тривайз, — но само в известен смисъл. Координатите на космонитските светове са много по-интересни, а онова, което наистина ни трябва, са координатите на Земята. Щом не са тук, може да са някъде другаде в сградата или в някоя друга сграда. Хайде, Янов.
— Но, знаеш ли… — подхвана историкът.
— Не, не — раздразнено го прекъсна Тривайз. — После ще говорим. Трябва да видим какво още може да ни предложи тази постройка. Става топло — той погледна малкия температурен индикатор на гърба на лявата си ръкавица. — Хайде, Янов.
Закрачиха през стаите, стараейки се да стъпват по-внимателно — не защото предизвикваха шум в обикновения смисъл на думата или имаше кой да ги чуе, а защото не искаха да допуснат нови разрушения чрез вибрацията.
Краката им вдигаха прах, който се издигаше малко над земята и бързо се слягаше през разредения въздух. След тях оставаха стъпки.
От време на време мълчаливо посочваха един на друг още колонии с мъх, прорасли в някой тъмен ъгъл. Присъствието на живот, от колкото и нисък разряд да беше, като че ли внасяше известна бодрост, смекчаваше непоносимата, задушаваща атмосфера на разходката през един мъртъв свят, особено когато и артефактите наоколо показваха, че някога, много отдавна, планетата е била средище на напреднала цивилизация.
По едно време Пелорат каза:
— Това ми прилича на библиотека.
Тривайз се озърна с любопитство. Действително имаше рафтове и като се вгледа по-внимателно, откри, че онова, което периферното му зрение бе определило като обикновен орнамент, приличаше на книгофилми. Предпазливо се пресегна и взе един. Беше дебел и груб и разбра, че всъщност държи опаковка. Поизмъчи се, докато я отвори с удебелените си от ръкавиците пръсти, и вътре видя няколко диска. И те бяха дебели и изглеждаха чупливи, макар още да не беше ги изпробвал.
— Невероятно примитивни са — каза съветникът.
— Отпреди хиляди години — обясни Пелорат с извинителен тон, сякаш защищаваше някогашните мелпоменци.
Тривайз посочи гръбчето на книгофилма, където също имаше неясни заврънкулки от натруфеното писмо, което древните бяха употребявали.
— Това заглавието ли е? Какво пише?
Ученият го разгледа.
— Не съм сигурен, стари приятелю. Мисля, че една от думите се отнася до микроскопичния живот. Вероятно означава „микроорганизъм“. Подозирам, че са технически термини от микробиологията, които не бих разбрал дори на стандартен галактически.
— Вероятно — навъсено отвърна Тривайз. — И също толкова възможно е надписът с нищо да не ни помогне, дори и да можехме да го разчетем. Микробите не ни интересуват. Направи ми една услуга, Янов. Хвърли поглед на тези книги и виж дали няма някое интересно заглавие. През това време аз ще прегледам четците.
— Това четци на филми ли са? — удивено каза Пелорат. Представляваха тумбести кубични конструкции, над които се спускаше наклонен екран, и с извито уширение в горния край — вероятно за подпиране на лакътя или за поставка на електробележника, ако изобщо на Мелпомения бе имало подобно чудо.
— Щом сме в библиотека — натърти Тривайз, — трябва да има някакви четци, а това устройство ми изглежда подходящо.
Много предпазливо избърса прахта от екрана и с облекчение констатира, че от каквото и да беше направен, той не се разпадна при допира. Леко раздвижи един след друг управляващите клавиши. Нищо не се случи. Опита втори четец, трети — все същият отрицателен резултат.
Не беше изненадан. Дори апаратът да бе се запазил здрав в продължение на двадесет хилядолетия в разредената атмосфера и да бе абсолютно устойчив на водни пари, оставаше въпросът със захранването. Съхраняваната енергия намира начин да изтече, независимо какво се прави, за да бъде задържана — още един аспект на всеобхватния и неумолим втори закон на термодинамиката.
Пелорат беше зад гърба му.
— Голан?
— Да.
— Открих един книгофилм…
— Какъв?
— Мисля, че е история на космическите полети.
— Идеално, но едва ли ще има полза от него, ако не накарам този четец да проработи — от безсилие ръцете му се свиха в юмруци.
— Можем да вземем филма на кораба.
— Няма да знам как да го приспособя към нашия четец. Едва ли ще се побере, а и положително е несъвместим със сканиращата система.
— Но, Голан, необходимо ли е всичко това? Ако…
— Необходимо е, Янов. Не ме прекъсвай. Опитвам се да реша какво да правя. Мога да опитам да заредя четеца с енергия. Възможно е да му трябва само толкова.
— Откъде ще вземеш енергия?
— Ами… — Тривайз извади оръжията си, погледна ги, после върна бластера в кобура. Отвори невронния камшик и провери показателя на заряда. Беше на максимум.
Просна се по очи на пода, пресегна се зад четеца (продължаваше да смята, че е такъв) и го бутна напред. Апаратът помръдна малко и той проследи движението му.
Захранването трябваше да идва по някой от тези проводници и положително това беше кабелът, който излизаше от стената. Нямаше видим щепсел или куплунг. (Лесно ли е да се справя човек с непозната древна култура, в която и най-простите неща са неузнаваеми!)
Подръпна леко кабела, после малко по-силно. Завъртя го на една страна, сетне на друга. Натисна стената в близост до него и кабела в близост до стената. Насочи вниманието си, доколкото можеше, към полускрития гръб на апарата, но нищо от онова, което бе успял да направи досега, не свърши работа.
Подпря се с ръка на пода, за да се изправи, и ставайки, повлече със себе си и проводника. Нямаше ни най-малка представа какво бе сторил, за да го откачи.
Не изглеждаше прекъснат или изтръгнат. Краят бе съвсем гладък, също както и мястото на стената, където допреди секунда бе прикрепен.
