— И тук ли има утечка? — запита историкът.
— Разбира се. Минимални количества, сигурен съм, но този мъх изглежда е по-добър индикатор на следи от въглероден двуокис от всички други, за които някога съм чувал. Спорите му трябва да са навсякъде и щом срещнат дори само няколко молекули, поникват. — Той нагласи радиото си на корабната вълна и каза:
— Блис, чуваш ли ме?
Гласът на геянката прозвуча едновременно в двата чифта слушалки:
— Да, готови ли сте за влизане? Открихте ли нещо?
— Ние сме тук, отпред — каза Тривайз, — но не отваряй шлюза! Ще го отворим отвън. Повтарям, не отваряй шлюза!
— Защо?
— Блис, просто прави каквото ти казвам. После ще можем да обсъждаме надълго и нашироко.
Той извади бластера и внимателно намали интензитета му до минимум, сетне го погледна разколебано. Никога не го бе използвал на минимум. Озърна се. Нямаше нищо с подходяща чупливост, на което да го изпробва.
В края на краищата реши да го насочи към скалистия хълм, в чиято сянка стоеше „Далечната звезда“. Мишената не се нажежи до червено. Машинално опипа точката, която бе поразил. Гореща ли беше? През изолираната материя на скафандъра това не можеше да се каже с никаква степен на сигурност.
Той пак се поколеба, после реши, че корпусът на кораба ще е поне толкова устойчив, колкото и склонът. Обърна бластера към ръба на шлюза и затаил дъх, натисна за миг спусъка.
Няколко сантиметра от мъхестата растителност незабавно покафеняха. Махна с ръка близо до променилия цвета си мъх и дори лекият повей, който това движение предизвика в разредения въздух, бе достатъчен, за да разпръсне крехките скелетни остатъци, съставляващи кафявия материал.
— Става ли? — загрижено попита Пелорат.
— Става — отвърна Тривайз. — Намалих бластера до слаб топлинен лъч.
Той обля с топлина целия ръб на шлюза и зеленото изчезна напълно. Удари главния отвор, за да предизвика вибрация, която да отърси каквото е останало, и на земята се посипа кафяв прах — толкова фин, че дори се позадържа в разредения въздух, носен от тънките струйки газ.
— Мисля, че вече можем да влизаме — рече Тривайз и чрез копчетата върху китката си набра радиовълновата комбинация, която задействаше механизма за отваряне от вътрешната страна. Шлюзът се открехна и още не се бе отворил дори наполовина, когато съветникът настоя:
— Не се май, Янов, влизай. Не чакай стъпалата, покатери се.
Той самият го последва и почисти ръба на шлюза с намаления до крайност бластер. Почисти и вътрешните стъпала, след като се спуснаха по тях. После даде сигнал за затваряне и продължи да лее топлина наоколо, докато вратата се захлопна плътно.
— Ние сме в шлюза, Блис. Ще останем тук няколко минути. Не предприемай нищо!
Гласът на жената каза:
— Съобщете ми нещичко. Добре ли сте? Как е Пел?
— Тук съм, Блис — обади се историкът, — и се чувствам идеално. Няма за какво да се тревожиш.
— Щом така казваш, мили. Но ви е ясно, че после ще трябва да давате подробни разяснения, нали?
— Обещаваме — изсумтя Тривайз и включи осветлението в шлюза.
Двете фигури в скафандри се спогледаха. Съветникът обясни:
— Сега изпомпваме местния въздух, така че нека имаме още малко търпение.
— А корабния? Ще го пуснем ли?
— Не веднага. И аз изгарям от желание да сваля скафандъра, Янов. Обаче искам да се уверя, че сме се отървали от спорите, които може да са влезли заедно с нас.
На не съвсем комфортното осветление той насочи бластера към вътрешното съединение между шлюза и корпуса и методично заоблива с топлина пода, загря стените с кръгообразни движения и пак се върна към мястото около стъпките им.
— А сега теб, Янов.
Пелорат се раздвижи поуплашено и Тривайз го успокои:
— Може да ти е малко топло, нищо повече. Ако случайно стане нетърпимо, просто ми кажи.
Той прокара невидимия лъч по лицевото стъкло, наблягайки най-вече на краищата му, а после и по останалата част от скафандъра. От време на време промърморваше:
— Протегни си ръцете, Янов. Подпри се с тях на раменете ми и вдигни крак, за да мина подметката. Добре, сега другия. Горещо ли ти е?
— Ще те излъжа, ако ти кажа, че се къпя в прохладен бриз, Голан.
— Е, вече можеш да ми го върнеш. Мини моя скафандър.
— Никога не съм държал бластер.
— Налага се да го подържиш. Хвани го ето така, натисни с палеца това копченце и стискай здраво кобура. Точно тъй… Мини по лицевото ми стъкло. Движи го равномерно, без да го задържаш дълго на едно място. Давай по останалата част от шлема, после по страните и врата.
Продължи с инструкциите и когато бе загрят навсякъде и облян в пот, взе си обратно бластера и провери нивото на енергията.
— Изразходвали сме повече от половината — констатира той и методично заобработва вътрешността на шлюза — напред-назад по стената — докато зарядът свърши. Бластерът се бе загрял забележимо от дългото и непрекъснато изпразване. Тривайз го върна в кобура.
Чак тогава даде знак за влизане в кораба. Зарадва се на свистенето и допира на въздуха, който нахлу в шлюза с отварянето на вътрешната врата. Хладината и течението щяха да отнемат топлината от скафандъра много по-бързо, отколкото изчакването. Може би си въобразяваше, но веднага почувства ефекта. Действителен или не, съветникът искрено му се зарадва.
— Сваляй скафандъра, Янов, и го остави тук! — каза той.
— Ако нямаш нищо против — обади се Пелорат, — бих искал преди всичко да взема един душ.
— Не преди всичко. Подозирам, че най-напред, преди дори да си изпразниш мехура, ще трябва да поговориш с Блис.
Геянката, разбира се, ги чакаше и на лицето й бе изписана загриженост. Иззад нея надничаше Фалъм, стиснала здраво с две ръце лявата й длан.
— Какво стана? — строго попита Блис. — Какво правите?
— Предпазваме се от инфекция — отвърна Тривайз. — Ще включа ултравиолетовото облъчване, така че си сложете тъмните очила. И не се бавете.
Когато към стенното осветление се прибави и ултравиолетът, Тривайз съблече влажните си дрехи една по една и ги изтръска, обръщайки ги от всички страни.
— Просто предпазна мярка — поясни той. — Янов, ти направи същото. Блис, трябва да сваля всичко от себе си. Ако това ще те притесни, иди в съседната стая.
— Нито ще ме притесни, нито ще ме накара да се чувствам неловко. Имам отлична представа как изглеждаш и картината с положителност няма да ми покаже нищо ново — отвърна младата жена. — Но за каква инфекция говорите?
— Дреболия, която, ако бъде оставена сама на себе си, би могла да причини големи вреди на човечеството — рече Тривайз, умишлено придавайки си безразличен вид.
68
Всичко приключи. Ултравиолетовата светлина си свърши работата. Официално, според сложните филми с информация и инструкции, които бяха получили заедно с „Далечната звезда“, когато Тривайз за първи път се качи на борда на звездолета, тя бе предназначена именно за дезинфекция. Съветникът обаче подозираше, че винаги съществува изкушението да бъде използвана и за добиване на тен от онези, които произхождат от светове, където той е на мода. Както и да се използваше обаче, ултравиолетовата светлина си беше дезинфекцираща.
Извел кораба в космоса, Тривайз заманеврира колкото е възможно по-близо до слънцето на
