Мелпомения, без то да им причинява дискомфорт, като обръщаше звездолета към него от всички страни, за да е сигурен, че е окъпал с ултравиолетовите лъчи цялата му повърхност.
Накрая прибраха двата изоставени в шлюза скафандъра и ги прегледаха внимателно.
— И всичко това — рече Блис недоумяващо — заради някакъв мъх? Нали така каза, Тривайз? Мъх?
— Наричам го с тази дума, защото прилича на мъх — отвърна съветникът. — Не съм ботаник. Мога само да добавя, че е наситено зелен и вирее дори при наличието на съвсем слаба светлинна енергия.
— Защо при съвсем слаба?
— Мъхът е чувствителен към ултравиолета и не е в състояние да оцелее на пряка светлина. Спорите му са навсякъде и израства в закътани ъгли, в пукнатините на скулптурите, по дъното на конструкциите, като се храни с енергията от разпръснати фотони светлина там, където има източник на въглероден двуокис.
— Разбирам, че го смяташ за опасен — каза Блис.
— Напълно възможно е. Ако когато влязохме, с нас или покрай нас се бяха промъкнали спори, тук щяха да намерят обилна светлина без вредния за тях ултравиолет. Както и предостатъчно вода и безкраен резерв от въглероден двуокис.
— Само 0,03 процента от нашата атмосфера — вметна геянката.
— За тях е предостатъчно. И четири процента във въздуха, който издишваме. Какво би станало, ако спорите поникнат в ноздрите или по кожата ни? Ако разложат и развалят храната ни? Ами ако произвеждат токсини, които са смъртоносни за нас? Дори да се постараем да ги изтребим, но няколко все пак останат живи, те могат, като ги пренесем на друг свят, да го заразят и оттам да се разнесат на още и още планети. Кой знае какви поразии биха направили.
Блис поклати глава.
— Не е задължително животът да е опасен само защото е различен. Ти си твърде много склонен да убиваш.
— Сега вече говори Гея — рече Тривайз с ирония.
— Естествено, но, надявам се, говори смислено. Мъхът е приспособен към условията на този свят. Тъкмо затова усвоява малки количества светлина, а при по-големи загива, използва случайните струйки въглероден двуокис, докато обилието му може да го унищожи. Сигурно не е способен да вирее на друг свят освен на Мелпомения.
— Да проверим ли искаш? — попита съветникът.
Блис вдигна рамене.
— Добре, де, не заемай веднага отбранителна позиция. Разбирам какво имаш предвид. Като изолат вероятно не си получавал възможност да постъпиш по друг начин.
Тривайз щеше да й отговори, но ясният писклив глас на Фалъм ги прекъсна. Той попита Пелорат:
— Какво казва?
— Тя… — поде историкът.
Детето сякаш си спомни, че езикът му е трудно разбираем, и повтори по-ясно:
— Имаше ли Джемби там, където бяхте?
Произнесе думите безупречно и Блис засия.
— Нали вече говори добре галактически? Колко бързо го научи!
Тривайз с приглушен глас се обърна към геянката:
— Блис, сигурно ще оплескам нещата, затова ти й обясни, че не сме намерили роботи на планетата.
— Аз ще й обясня — каза Пелорат. — Ела, Фалъм — той нежно прегърна хлапето през раменете. — Ела в нашата стая да ти дам нова книга за четене.
— Книга? За Джемби?
— Не съвсем… — вратата се затвори след тях.
— Знаеш ли — рече съветникът, гледайки раздразнено подире им, — губим си времето, като си играем на бавачки покрай това дете.
— Губим си времето? С какво Фалъм ти пречи на търсенето на Земята, Тривайз? С нищо. А играта на бавачка създава общуване, отслабва страха, възпитава в нежност и любов. Тези придобивки нищо ли не са?
— Пак заговори Гея.
— Да — малко сърдито отвърна Блис. — Нека бъдем откровени и практични. Посетихме три от старите космонитски светове и нищо не спечелихме, нали?
— Вярно е — кимна Тривайз.
— Всъщност открихме, че и трите са опасни. На Аврора имаше подивели кучета, на Солария — странни и жестоки човешки същества, а на Мелпомения — застрашителен, по собствените ти думи, мъх. Излиза, че когато един свят е оставен да се развива сам, независимо дали на него живеят хора или не, той става опасен за разумната междузвездна общност.
— Не можеш да смяташ това за общо правило.
— Три от три определено е впечатляващо.
— И с какво точно те впечатлява, Блис?
— Ще ти кажа. Моля те, изслушай ме без предубеждение. Ако в Галактиката има милиони взаимодействащи си светове, както е в действителност, и ако всеки от тях се състои изцяло от изолати, което също е факт, то на всички тези светове хората са доминиращи и могат да налагат волята си над нечовешките форми на живот, над неодушевеното геологическо обкръжение и дори над себеподобните си. В такъв случай Галактиката е просто една много примитивна, непохватна, зле функционираща Галаксея. Наченките на нещо цяло. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Разбирам какво се опитваш да ми внушиш, но то не значи, че ще се съглася с теб,
— Изслушай ме. Ако искаш се съгласявай, ако не искаш — недей, но най-напред ме чуй. Галактиката може да има успех единствено като прото-Галаксея и колкото по-малко е „прото“, толкова по-добре. Галактическата империя беше опит именно за това и когато се разпадна, нещата бързо се влошиха и се появи силна тенденция към укрепване на същата идея. Пример за нея е Фондационната конфедерация, също и империята на Мулето. Както и империята, която Втората фондация замисля. Но дори да ги нямаше тези империи и конфедерации, дори цялата Галактика да беше абсолютна бъркотия, то тя щеше да е все пак свързана бъркотия и световете да взаимодействат помежду си, ако щеш и единствено с враждебност. Това само по себе си също би представлявало някакъв съюз и нямаше да е най-лошият възможен случай.
— Кой е най-лошият тогава?
— Ти знаеш отговора, Тривайз. Видя го. Ако един обитаван от хора свят се разпадне напълно, ако стане средище на изолати и загуби всякакво взаимодействие с другите човешки светове, той се развива… злокачествено.
— Нещо като общопланетен рак?
— Да. Солария не е ли тъкмо това? Тя е изградила стена срещу всички светове, а на самата нея всеки индивид е издигнал стена срещу останалите. Но ако човешкото изчезне напълно, с него си отива и последната следа от порядъчност. Принципът всеки срещу всеки започва да господства сляпо, както при кучетата, или се превръща просто в природна сила, както при мъха. Виждаш ли, аз предполагам, че колкото едно общество е по-близо до Галаксея, толкова е по-добро. Тогава защо да се задоволяваме с нещо по- малко от нея самата?
Известно време съветникът остана мълчаливо загледан в Блис.
— Чакай да помисля. Трябва ли да приемаме, че количеството е еднопосочна величина; че ако малко е добре, много е по-добре, а възможно най-многото означава и най-добре? Нали ти самата изтъкна, че не е изключено мъхът да е приспособен към съвсем малко количество въглероден двуокис и изобилието от газ да го убие? Човек, висок два метра, се справя по-добре от еднометровия, но сигурно ще се справи по-добре и от триметровия. За една мишка няма да е никак полезно, ако порасне до размерите на слон. Нито пък на слона ще му е по-добре, ако се смали колкото мишка.
— Има естествени размери — продължи Тривайз, — естествена сложност, някакво оптимално качество за всичко, било то звезда или атом, и това важи с пълна сила за живите същества и живите общества. Не казвам, че старата Галактическа империя е била идеална и, разбира се, виждам недостатъци във Фондационната конфедерация, но не съм готов и да приема, че щом като тоталната изолация е лоша,
